Скандалите около 13-ото връчване на наградата за български роман на годината от НФД "13 века България" не са утихнали. Въпреки че лауреатката Елена Алексиева върна своя приз, придружен с немалката премия от 11 000 лева, страстите около събитията от уикенда продължават да клокочат като лава. "Вулкан" - това е името на наградения роман, който се състезаваше с "Не ви познавам" на Теодора Димова, "Рана" на Захари Карабашлиев, "Дом за начинаещи" на Емануил Видински, "Екстазис" на Радослав Бимбалов и "Тук живее Йожи" на Надежда Радулова.
За конфликт на интереси в събота съобщиха журналистката Веселина Седларска и литературоведът проф. Амелия Личева, които отбелязаха в постове във Фейсбук, че един от петимата членове на журито - доц. д-р Борис Минков, е и редактор на печелившия роман. Часове по-късно Елена Алексиева обяви, че се отказва от приза. Това се случи сред ожесточени дискусии в социалните мрежи, последвани днес, в първия работен ден след награждаването, от официални позиции на трите страни участнички. Това са Националният дарителски фонд "13 века България" - организатор на конкурса, уличеният в конфликт на интереси Борис Минков и проф. Милена Кирова - председател на журито, в което той е член.
НФЦ описва до буква процедурата за избор на жури и статута на наградата, като казва: "Членовете на журито подписват граждански договори, в които са посочени техните задължения, а именно: всеки от тях да спазва Статута на наградата, съгласно който членовете на журито подписват декларация за конфликт на интереси – "Задължавам се да участвам в заседанията на Журито и да гласувам само по вътрешно усмотрение, като уведомявам Журито за всеки възникнал конфликт на интереси, в хода на работата ми, като в този случай се въздържам от упражняване право на глас по отношение на конкретния роман/автор; 2. Че няма лице от участниците, заради което да е наличен конфликт на интереси…". С тази декларация всеки се задължава да уведоми останалите членове на журито за възникнал конфликт на интереси в хода на работата му, като в такъв случай се въздържа от упражняване право на глас по отношение на конкретния автор/роман, става ясно от позицията, публикувана на сайта на фонда днес.
"...Видно от стенограмата от първото заседание на журито, една от номинациите на всички членове е и романът "Вулкан". В нарушение на правилата, доц. Минков не е уведомил журито за своите обвързаности, в качеството му на редактор на романа. При определянето на романа победител, също е упражнил правото си на глас, което противоречи на изискванията. Отговорността е и на останалите членове, включително и на Председателя на журито, тъй като в титулната страница и в издателското каре на книгата е изписано името на г-н Минков, като редактор, за което никой не е сигнализирал", гласи още позицията.
НДФ "13 века България" ще предприеме всички законови действия, с които да защити пред обществото своя авторитет, доброто си име и престижа на Националната литературна награда за български роман на годината, завършва изявлението, прието бурно от писателската и издателската гилдия.
По същото време позиция под наслов "Моите обвързаности" разпространи до медиите и самият Борис Минков. "Да, в качеството си на редактор съм свързан с Елена Алексиева – автор на спечелилата конкурса за Роман на годината книга (романа "Вулкан"), и несъмнено нося вина за това, че не съм си дал отвод от участие в журито нито когато съм получил книгите на кандидатите, нито по-късно при обсъждането и гласуването. Впрочем редактор съм на още една книга измежду двадесет и осемте, които участваха в конкурса", пише той.
Минков пресмята още, че от началото на настоящия век досега е участвал в 12 журита на национални литературни награди. В същия отрязък на време името му фигурира като редактор в издателските карета на около 30 книги.
"Доколкото в последното денонощие опитах да подредя следите си, в приблизително още поне (20) двадесет случая съм играл роля на ghost-редактор, без да бъда изписван по една или друга причина като свързано лице с автора. Спомням си в кратка скоба как преди години в последните августовски дни и нощи редактирах един твърде суров (всъщност откровено слаб) ръкопис, за който се знаеше, че ще изтрепе рибата в Созопол в първите дни на септември на фестивала "Аполония". Както, разбира се, стана: изби я рибата, от което така и не стана по-добър. Но – все едно, и с това съм обвързан, и за това включително живея с чувство на вина и срам", припомня той.
"Разбирам принципния смисъл в упреците срещу мен, но изобщо не смятам, че е трябвало да бъда отстраняван от участие в журита през всичките тези години. Да, литературното поле е място на властови налагания и не виждам защо тъкмо силното ми присъствие в него трябва да ме декласира. Друг е въпросът, че в 12-те конкурса, които съм журирал, само в един случай спечели "моя" книга – именно в последния. Бях започнал да свиквам, че е в реда на нещата не само собствената ми работа (критически и белетристични книги) да бъде маргинално обречена, но и простата свързаност с определени писатели да маргинализира. Обратът след гласуването ми на този конкурс показа ясно къде ми е мястото, за което съм дълбоко благодарен на всички участници в скандала", огорчено пише той.
"В същото време ми е трудно да си представя въз основа на какъв опит един идеално чист от обвързване член на жури може да свърши – честно, обективно, безпристрастно, както се иска – своята работа. Може би е най-добре занапред членовете на журито да попълват декларации, че никога (до този момент) не са чели книги (книгите обвързват – откажете се сега!)", иронизира Борис Минков.
Той защитава и избора на лауреатката, чиято книга е редактирана от него.
"С всеки свой написан ред, с решенията си и с цялото си присъствие Елена показва не просто смелост и проницателност, но и излъчва свобода. Спомням си как една глава от "Вулкан" (впрочем гротесков образ на литературна критика) ми се беше сторила твърде бутафорна и ѝ бях предложил да се откаже от нея. Не се отказа, а аз скоро след това успях да видя съвсем действителните основания на бутафорията. Сега в скандала ги виждам отново. Цялата блудкава каша, която бълбука тези дни във фейсбук, цялата псевдоромантическа поза, с която гениалните писатели се защитават от злобните критици, е проба от магмата, която пулсира програмно във "Вулкан".
Проф. Милена Кирова също побърза да разпространи днес до медиите своето слово от връчването на наградата в петък, с аргумента "думите на Елена Алексиева ме убедиха, че човек не може да си мълчи, когато за него пишат неверни неща". В поста на писателката от събота се казва, че "присъстващите автори... бяха по един доволно унизителен начин нахокани групово от председателката на журито проф. Милена Кирова за своите "незашеметяващи" произведения". А също че (проф. Кирова - б.р.) "не само не се посвени да се държи с нас като със студенти-повтарячи, но и нямаше особен проблем достатъчно красноречиво да заяви личните си пристрастия в качеството й на председател на журито... И второ, защото опитите за упражняване на литературна власт - или литературно влияние, или както там искате да го наречете - винаги изглеждат тъкмо по гореописания жалък и безобразен начин."
Самата Милена Кирова обосновава изказването си така: "Изпитвам силна съпротива към онази щедрост, с която публичното пространство у нас използва силни определения като "голям", "изключителен", "вечен" (дори не искам да спомена "най-емблематичен"). Страхувам се, че лекотата на тяхната употреба ще затъмни способността ни да различаваме и да оценяваме адекватно истински големите и важни неща, които все пак се появяват понякога".
Ето и нейното обръщение (с леки съкращения): "Тази година на конкурса постъпиха 28 книги... Зашеметяващи постижения няма. За сметка на това обаче картината, сглобена от тези книги, има представителен характер за общото състояние на българския роман в началото на третото десетилетие от нашия век... Дори само шестте номинирани творби, взети заедно, са умалена реплика на това състояние. С две думи: изключително разнообразие на почерци и подходи; вече липсват общи движения и школи, няма дори хипотетично сговорени общности; борба за индивидуалността на всяка книга, борба за място на книжния пазар и ориентация към различни, по-скоро специфични, публики, отколкото към някаква обща и единствена Публика. Изборът на журито беше труден, защото всяка книга стоеше сама за себе си, със своите достойнства и отличителни качества; сравнението между тях трудно се опираше на някаква обща основа.
Елена Алексиева с "Вулкан". Четири години след впечатляващия "Свети Вълк" излиза друг роман, който изглежда свързан с него, но не по сюжет и герои, а по спецификата на художествения подход, смесващ фантастика и социална действителност, приказното с натуралистичното писане, за да проблематизира самата идея за нормалност в психиката на съвременния човек. Поредица от разкази за герои, в които не-нормалното, потиснатото, скритото избухва в емоционален или физиологичен вулкан; между тях всъщност не може да бъде поставена граница.
Радослав Бимбалов с "Екстазис". Втори роман на този автор, излязъл след дълго чакане на неговата публика. (Прекъсвам за момент, защото бих искала да вметна нещо любопитно. Нашите шест романа са представителни за състоянието на българския роман днес в още едно отношение: те показват силно завишен интерес към фантастичното – мотиви, образи, символи, вплетени в разказ, който само условно можем да наречем реалистичен. Тези мотиви, образи са рядко научнофантастични, често са дистопични или приказни, също така митологични.) Именно такъв е и разказът в "Екстазис": един модерен ангел прибира душите, събира и съхранява последния дъх на умиращите хора... За да се върна към Бимбалов, естетски написан роман, с фин и богат усет към възможностите на българския език.
Емануил Видински с "Дом за начинаещи". Говорилите до този момент за него използваха стария термин bildungsroman. От дистанцията на три десетилетия разказвачът възкресява своите спомени от една много активна възраст на порастването – между тринайсет и шестнайсет години. Личен разказ с елементи на автофикция, в същото време – портрет на едно цяло поколение млади хора, родени през 70-те години, пораснали през 90-те; пейзаж на тяхното психическо развитие. Написан много чисто, красиво, с литературно овладяна емоционалност.
Теодора Димова и "Не ви познавам". Този роман вече получи двете големи награди на Хеликон, и напълно заслужено. Смело казвам, че няма писател с по-ясно изразена политическа позиция и граждански ангажимент (дори с чувство за мисия) в днешната българска литература. При това – както някога Стоян Михайловски – Теодора Димова не просто оголва и критикува проблемите; тя гради своя философия на злините в историята на България и се нагърбва със задачата да ги разобличава в техните корени, а не като конкретни прояви на една или друга епоха.
Захари Карабашлиев с "Рана". Роман, който заслужава тройно уважение. Първо – заради огромната инвестиция на труд и енергия в неговата подготовка. Второ – заради умението да съживява и обогатява колективната памет, и много важно – родовата памет, така закърняваща в нашето ежедневие. Познавам възрастни хора, които четяха и плачеха, защото разпознаваха вътре своите семейни истории, съдбите на своите родители и прародители. Трето – защото е пример за това колко силни сюжети се крият в нашата история, още колко работа трябва да бъде свършена, за да се преборим с клишетата на идеологизираната историография.
Надежда Радулова с "Тук живее Йожи"... Едва ли има някой рецензент, който да не е споменал "пост-лирическия" (това е мое определение), поетичен изказ на разказвачката в тази книга. Още една история на порастването, този път в много по-дълъг период: дете, момиче, жена от 70-те години на миналия до някакво дистопично бъдеще в нашия век. Автофикция, примесена с приказни и митологични мотиви, образи. Силно асоциативно, красиво и емоционално написана книга.
За съжаление, наградата е само една. И тя отива при … Елена Алексиева с "Вулкан"."
Литературните борби в социалните мрежи продължават. Мнозина провиждат в скандала схватка между две от най-големите български издателства, всяко от които има по три сред шестте номинирани романа.
Сред позициите, които заслужават споменаване, е на юриста (и писател) Васил Георгиев: "За в бъдеще трябва да се детайлизира регламентът за участниците в журито и в декларациите за необвързаност е декларации да се декларират обстоятелства на професионални отношения между автор и член на жури - и съответно УС на НДФ да преценява дали има конфликтни интереси или не. Такива отношения са неизбежни в литературата - всеки познава всеки и почти всеки е в някакви професионални отношения с някого и е нереалистично да се очаква такива да не са налице и да се отвеждат членове на жури или, което е по-лошо - да се отстранява роман от конкурса."
"Регламентите трябва да са ясни и публични, както и журито. Винаги съм недоумявал, че има тайни журита, за да не им се оказва натиск - ако не си устойчив на натиск, не ставай жури", пише още той.
