Палми Ранчев е поет, писател, боксьор и треньор по бокс. Наскоро излезе последната му книга с кратка проза "Тази вечер нищо не е случайно".

- Господин Ранчев, какво поражда българската киселинност, непрекъснатото омрънкване и недоволство от живота?
- Обществените нужди рядко стимулират българина към обединение. Големите идеи са му подозрителни. Склонен е да живее като отделен атом. Българинът се чувства напълно сам, стане ли дума за проблеми. Исторически погледнато, държавата е основен враг, обединила смесени мафиотизирани структури - криминални, политически и икономически - които използват законите, за да ограничат усещането му за свобода, да ампутират въображението и желанието му за промяна към по-добро. Няма да търся примери в миналото. Имаме достатъчно съвременни. Оплакват се, мрънкат, недоволстват унижените и оскърбените - лишени от възможност сами да постигнат по-цивилизован начин на съществуване.

- Защо арогантността и агресията заемат все по-големи територии в публичния живот?
- Всекидневното лицемерие беше основно и важно за оцеляване по време на така наречения социализъм. Спазваха се комсомолско-партийни и идеологически оправдани начини на поведение. Така се осигуряваше външно приличие на абсурдната ни действителност. Началото на промените, формирането на условия за криминално преразпределение на притежаваното от държавата богатство имаше нужда от други хора. Силовите групировки бяха създадени и управлявани от опитни ченгета. Насъскваха ги да нападат, да мачкат и да унижават обикновения човек, позволил си да прояви самоинициатива, поел въздуха на свободата от площадите и протестите в началото на деветдесетте години на миналия век.

На така наречените мутри всичко им се опрощаваше. Разполагаха с почти неограничени възможности. От време на време убиваха някого от тях, за да продължи всичко по същия начин. Така и не стана ясно престъпни образувания ли са, ще ги преследва ли правосъдието. От подобно отношение те ставаха още по-нагли и арогантни. Постепенно поведението им се превърна в модел. Започнаха масово да им подражават. По техния начин всичко ставаше значително по-лесно. И се случваше дори лекари да използват мутренска лексика и поведение. Отдавна мутрите управляват. Дори, мисля, на управленски позиции няма други освен бивши мутри.

- Какво поражда тези процеси?
- Липсата на правосъдие, на бяло и черно в морала, постоянната недостатъчност на справедливост, както и невъзможността да постигнеш каквато и да било по-значителна цел, без да си част от властовата камарила, поставиха и най-смелите и дръзките в състояние на социална анабиоза. Всички нормални възможности за промяна - избори, улични протести, медийно недоволство - бяха овладени и неутрализирани. Бягството стана единственият начин за спасение. Милион и половина или два избягаха. Останаха… Ако съпоставим обществените прослойки, съставляващи обществото ни, картината ще е и тъжна, и трагична.

- Отстъпва ли силата на поезията пред юмручното право?
- Юмручното право е оксиморон. Използва се от настоящи или бъдещи престъпници. Добива смисъл само в общества, в които важат законите на градско-селската джунгла, когато съдебната система работи при режим на циклични къси съединения по важни за общественото здраве случаи. Поезията може да бъде въздействаща, но е далече от злобата на деня, макар да я обяснява най-дълбоко.

- Един от иконичните образи на бокса - Роки, казва, че в живота не е важно колко силно удряш, а колко удара можеш да понесеш. Възпитава ли боят?
- Боят, в буквалния смисъл, уврежда човешкото същество - психически и физически. Роки е филмов герой, образът му свързва желанието с реалността. Показва как се постига американската мечта. Понесените удари правят някои по-корави. Но получаваш ли често силни удари, брадата ти става „стъклена“. Започваш да падаш лесно в нокдаун и нокаут. Състоянието на масовия българин е на „пиян от удари“, в постоянна глуха защита, ако продължим с паралелите от бокса. Това е форма за оцеляване, деградираща значителни групи от обществото. И не е случайност, че сме на първо място в ЕС по смъртност от инфаркти и инсулти - следствие от нанасяни и понасяни непредизвикани, без всякаква логика, удари.

- Ще ли ви се да разбиете на някого носа?
- Всеки съвременен българин е зверилник, образно казано, от желания да отвърне с изръмжаване, с крясък, да отмъсти с удар за свои или общи несполуки, да задоволи поне елементарно усещането си за липсата на правда.

- Какво е мерилото за успех днес?
- Истински успех, независимо дали е постигане на имагинерна или реална цел, не съществува в общество, в което всичко се използва да легитимира, да придаде привидна жизненост и поносимост на господстващата лъжа. И е сигурно, че знаците на осъществения успех никога не се присъждат на реалните герои.

- Оценява ли се все още труда като ценност за себеизграждане?
- Някогашният труд, на селянина и работника, е загубил своята стойност. Високо ценен е трудът на програмиста, например. Но с труд, на всеки у нас е ясно, не можеш да просперираш в медийно признатия смисъл, след като силата и правото масово се упражняват от овластени престъпници.

- Как оценявате бума на поезията на говоренето (различните форми на рецитали)?
- Има литературни общности, които поддържат съществуването си с подобни прояви. Предизвикват ограничено, да го наречем, клубно внимание. Достатъчно им е да изглеждат предизвикателни, дори и да не ги забелязват. Доброволно се изолират в естетски групи с обикновено архаични послания, обезпечени от дребни финансови стимули. Там понякога се чуват, казват, изтляват, разстрелват се или се самоубиват истини, без даже да се означат лобните им места.

- Съгласен ли сте с твърдението, че дори и поезията днес вече трябва да се показва, като излиза от интимните граници на личното четене?
- Поетите често намират думи да подкрепят всяка крайна и дори кърваво-революционна промяна. Петьофи, Маяковски, Гео Милев, Вапцаров… И мнозина други като примери. По-късно революцията обикновено убива своите поети. Или не прави почти нищо да не се превърнат скоростно в легенди и спомени на съвременниците, в бронз и камък за паметници.

- Какво е бъдещето на поезията?
- Поезията е настояще. Тя вижда бъдещето, защото има корени в настоящето. Оттам черпи жизненост. Говоря за екстатичната поезия, създавана на границите между епохите. Константинос Кавафис, Емили Дикинсън, Сезар Валиехо, Атанас Далчев, Николай Кънчев, Биньо Иванов, Иван Методиев (ще се огранича само с тези имена) не са в миналото, настоящето или бъдещето. Те са поезията.

- Ако имате стих, който да опише днешна България, какъв е той?
- Не е точно стих. В книгата си „Софийската берлинска стена, или за героите и тяхната музика“ разделих на срички България. „Бъл-бъл-бъл“ бяха звуците, които се чуват, когато някой се дави. „Га-га-га" е граченето на все така зловещия гарван от стиховете на Христо Ботев. „Р-р-р-р“ е звукът, с който овластилите се си въобразяват, че направляват народното стадо. „Ия-ия-ия“ е ехото на останалото от нас, което ще се носи от урва на урва и от век на век.
                           
                           …бъл-бъл-бъл-бъл-бъл-бъл-бъл-бъл…
                           …га-га-га-га-га-га-га-га-га-га-га-га…
                           …р-р-р-р-р-р-р-р-р-р-р-р-р-р-р-р-р-р… 
                           …ия-ия-ия-ия-ия-ия-ия-ия-ия-ия-ия…