-  След 10 години далеч от сцената сигурно ти е приятно "Приятно ми е, Ива" да получаваш награди, аплодисменти, пълни зали... Надявала ли си се на такова завръщане?

- Прекрасно е. Докато репетирах, се опитвах да стане смислено, точно, ясно. Да разказваш една история така, че тя да достига и до млади, и до стари, жени, мъже, дори деца. Да не бърза, да не се бави, да е интересна. Няколко седмици преди премиерата си говорих с Камен Донев и бях притеснена, нямах никаква представа какво ще излезе, но той ме насърчи просто да го направя, да не го стискам в себе си, а да оставя публиката да реши. Така направих. И ето че публиката се радва, а двата "Икара" и "Златният кукерикон" са висока оценка на колегите. 

- Моноспектакълът е труден жанр - кажи ми няколко думи за решението човек да се изправи сам срещу публиката?

- Още със завършването на НАТФИЗ направихме моноспектакъл пак в тандем с режисьора Стоян Радев, който и сега е постановъчен консултант на "Приятно ми е, Ива!". Казваше се "Етюд за стая и глас" и беше по "Човешкият глас" на Кокто. Играехме го в "Сфумато". Стоян беше пренаписал тогава целия текст, имаше негова поезия, много хубава, използвахме само рамката на Кокто. Не съм сама и сега, до мен има екип, чиято подкрепа е изключително важна. Момчил Алексиев и Елица Георгиева - автори на сценичната среда, целият екип на Театър 199 и, разбира се, Стоян, с когото непрекъснато обсъждаме и творим. Освен това актьорът не е сам срещу публиката, напротив - всеки път имам това усещане, че сме 200 човека в залата, които заедно създаваме тази среща и това общуване. Ето това е магията, тази среща на ръба на сцената, в която както аз разказвам, така и публиката отвръща.

-  Поради спецификата на икономическо-културната ситуация у нас познавам например писатели и музиканти на "непълен работен ден", които работят и друго, за да си осигурят достоен живот. Парт-тайм актриса е по-рядко явление. Как съчетаваш "истинската" си работа и играта на сцената?
 

- Това не е само у нас. Даниел Дей Луис, чудовищен актьор, непрекъснато работи и разни други професии. Парт-тайм актриса е много лесно, много от актьорите на свободна практика го правят и се занимават с много неща. Невъзможно е да си парт-тайм майка, съпруга, любима. Но точно на този въпрос наистина отговаря самото представление. Коя работа е истинска и коя не, няма как да знаем. Всяка работа е както обществена, така и вътрешен, много важен процес. Не знам дали други народи имат тази поговорка "Залудо работи, залудо не стой"... може би немците го казват по-директно с тяхната подобна поговорка "Работата ще ни пази от отчаяние". 

-     Хуморът е трудна дисциплина. Голяма част от хумора, който шества по нашите сцени, е евтин, пошъл, дори вулгарен понякога. Как успя да се опазиш от това и да създадеш истински смешен спектакъл? 

- Аз направих трагичен спектакъл, а публиката се смее. И това е прекрасното, лековитото. Комедията не е обратното на трагедията, според мен, а е друга гледна точка. Щастлива гледна точка. Едно време гледах всяко представление на "Мармалад" на Теди Москов, сега гледах 5 пъти пак неговото "Редки тъпанари", идва момент, в който ми става толкова смешно, че се смея до сълзи без значение на какво. Това е пробив в психиката, лековит. Няколко непознати зрители след "Приятно ми е, Ива!" са ми казвали: "Вие ме докарахте дотам, че да се чудя да плача ли, да се смея ли, и накрая преставах да мисля и правех и двете едновременно". Това е най-хубавото на изкуството театър, да се поема безпристрастно, без очаквания. Просто гледаш и се случва магията. Аз съм гледала едни и същи спектакли по няколко пъти и всеки път ми въздействат различно. Театърът е нещо живо, на живо, предполага живото внимание на зрителя. 
У нас има всякакви представления, хумор за всеки вкус. Наскоро получих едно много хубаво писмо от един зрител. Той беше видял в "Приятно ми е, Ива!" трагедията на няколко пръснати по света поколения след идването на демокрацията. Това го беше развълнувало, разсмяло, себе си бе видял. Коко Азарян ни казваше, че най-смешното нещо е неочакваното, да се изкъртиш в някой стълб и да паднеш е най-смешно отстрани, а всъщност е болезнено. Чаплин е майстор на това. На мен най-приятен ми е забраненият смях. На актьора му е забранено да се смее открито на сцената: ако стане гаф, ти се стискаш и се хилиш вътрешно, въртиш се с гръб към публиката, текат ти сълзи от смях, но външно си бетон. Така се смееш и за да не обидиш някого и в разни други житейски ситуации..

- Намираш ли българския театър променен за времето на своето отсъствие? За добро или за лошо са промените?

- Не знам, това е въпрос, който занимава критиците. Аз гледам театър като обикновен, а не като професионално деформиран човек. И се пазя, внимавам това да е така. Обичам да ходя на театър, попадам на боза понякога, но има представления, които не искам да свършват. Случвало ми се е и в миналото, и сега. Липсват ми разбира се някои режисьори, които напуснаха България - Иван Пантелеев, Галин Стоев. Но те продължават да поставят тук от време на време. Ние сме малка държава, с все по-малко хора и все по-разкопани улици, това ме притеснява повече. София е моят град и тези разкопки са като отражение на разкопаните ни ценности, души. Вътрешният мир е така нарушен, така разкъртен, че витаем в някакво преливане от пусто в празно. Изисква се голяма сила и концентрация, за да не се разпаднем. Това се е променило спрямо времето преди 10 години, особено напоследък го усещам много силно. И то не е свързано със сегашното поколение, аз си общувам с прекрасни млади съзнателни хора. Комплексно е. 

Взимах интервю от един будистки монах от Шао Лин, цялото му поведение и вътрешен свят бяха като огромни воденични непоклатими камъни, насложени един върху друг. Без базисния, няма как да поставиш следващия, за да има стабилитет. Стабилитет. Това е краен пример, разбира се, но го давам, защото и ние сме краен пример на разкопки в момента. Не само у нас, навсякъде има разклащане. 

Друг пример е италианската семейна традиция - културна традиция, която дава свобода, но и дисциплинира. Базата е семейството, за която после се закача и работата, приятели, социални структури, гради се, има основа за градеж. За едната брънка е закачена друга, тук като че ли верижката е скъсана, разпада се на малки колелца, които се търкулват все по-далече едно от друго. Ще ми се да сме по-заедно, театърът да не се дели на зависим и независим, на халтура и висше изкуство - тези оценки са много субективни. По-заедно да се борим за правата си и по-заедно да творим. Апелира тази, която прави моноспектакъл, ха-ха-ха - разбирате прекрасния абсурд на живота.