Добромир Живков е социолог с дългогодишен опит в изследването на политически и социални нагласи.

- Г-н Живков, как натрупванията от последните месеци ще се отразят на новия политически сезон?

- Бяхме свидетели на едно лято, което завърши с тежки кризи. Социалното напрежение се поддържаше през целия летен сезон - с протестите на майки на деца с увреждания, тежката трагедия край Своге. Всичко това доведе до вкризяване на ситуацията в страната в най-различни аспекти. От една страна, субективно българският избирател се усети отново на границата да припознае или брутално да отрече институциите и държавата като част от идеята те да работят в полза на гражданите. Беше поставено отново под въпрос какво вършат държавните институции и доколко добре го правят, за да защитят гражданския интерес. Това не е ново явление, то върви през целия преход като червена нишка. Това, което регистрираме в нашите проучвания, е, че доверието в българските институции е ужасно, ужасно ниско. 

- Ниското доверие в институциите не влиза ли в противоречие с друго убеждение – държавата да решава за всичко, включително да осигурява и работа?

- Тук много явления се преплитат. Ежедневието и нагласите на българските граждани се изпълниха с такъв тип парадоксални постановки. От една страна, доверието в институциите е много ниско. Но, от друга, в мнозинството си хората над 40-годишна възраст сякаш регресират да чувстват себе си като достойни граждани, които имат цели и основание да ги преследват в едно общество, където имаш право на равен старт. Това е големият проблем, защото българският гражданин се чувства все по-малко себестоен.

- Какви са причините?

- През последните 15-ина години с ролята на спасителя, с концентрирането на властта и лидерските партии, които управляват, като ГЕРБ, се получава ефектът българинът да преминава от състояние на гражданин, който осъзнава правата и интересите си, в състояние на поданик: „Аз съм тук и почти нищо не зависи от мен. И всичко, което се случва с мен, е следствие от решение там горе.“ Затова много по-често се чуват гласове: „държавата трябва да ми осигури едно или друго“, „аз няма власт, за да променя нещо“, „не мога нищо да направя“. Всичко това е и част от процеса на снижаване на мобилизационния ефект от гражданска активност. Много хора вече си казват, че няма смисъл да ходят да протестират, защото нищо не се случва от това. Трябва да се стигне до някаква крайност, като да се застраши животът на някого, за да се задейства механизмът да отидеш и да протестираш. Стигнали сме до много ниски нива в обществото, много са малко групите, готови за протест, и трябва хората да са много притиснати, за да излязат. Затова и повечето си казват: „държавата трябва да ми осигури“.

- Този тип мислене не е нов, но какви са неговите елементи?

- Същите неща можехме да ги чуем и преди 20 години, когато все още беше силен рефлексът на социалистическото общество, когато държавата държеше да определя и най-дребните детайли на човешкото съществуване и битие. Но не можем да си представим, че това е съвместимо с идеята за демокрацията, свободната човешка инициатива и за гражданското общество. Освен че българският гражданин губи самостойност, ние трябва да кажем и нещо друго важно: ние сме достигнали една много висока степен на страхова невроза.

- Откъде идват тези изводи?

- Изследванията, които правим, се фокусираха задълбочено в социалната психология на нашето общество. Налице са ред страхове, които са латентни, но толкова са комуникирани и налагани в обществото, че са се превърнали в сериозен рефлекс на поведение. На ежедневно ниво те предизвикват много сериозно напрежение. Ние сме склонни да ги забравяме, но стоят в подсъзнанието като рефлекторни механизми, които са установени, защото дълго време са ни били натрапвани. Ние изследвахме над 20 страха. Виждаме, че на първо място излиза страхът от мигрантите. Ето и следващ парадокс – когато питаме за проблемите на страната, мигрантите не съществуват като осъзнат проблем. Но когато мигрантите бъдат споменати и самият стереотип влезе в действие, веднага задейства определени страхове. И това не е само с тях, има ред други страхове, които са се загнездили много дълбоко в подсъзнанието на българина. Понякога съвсем целенасочено са задействани от пропагандата и с тях се работи за разсейване на вниманието или да се извлекат други дивиденти за постигане на обществено мнение и спиране на управленски решения.

- Какви други примери може да дадете?

- Тествахме периферни примери като страха от война, етническия мир – страхове от по-нисък порядък. Оформя се като проблем и демографската криза. Тя се превръща в самостоятелен феномен, зад който се крият няколко страхове. Демографската криза е свързана с атавистичния страх на българина, че ще изчезнем като нация. Това е страх, който много сериозно се използва в политическата реторика и резонира много силно в българската общественост. Не толкова като „ние ще изчезнем“, но и съчетаваща в себе си емиграцията, напускането на страната на нашите съграждани, ниската раждаемост, високата заболеваемост, ниската продължителност на живота. Всичко това формира един общ конструкт, който олицетворява общия страх, че „ще изчезнем“.

- Това ли възражда патриотизма и национализма, които се наблюдават не само в България?

- Да, вървят процеси на капсулиране около националната идентичност. Със страховете на хората по света се работи ужасно много и когато се чувстваме застрашени, се връщаме към най-удобното, обичайно това е националната идентичност. И затова смятам, че връщането ни към патриотизма не е автентично желание, а е убежище от нашите страхове. Тези страхове не се проблематизират и рационализират, защото са заложени като механизми и въздействат изключително силно емоционално. За съжаление всичко това води до регрес в гражданското самосъзнание на българина, не можем да разсъждаваме рационално или да търсим логически връзки, да гледаме критично към дадено явление. Вече мислим много първосигнално.

- Как се отразяват тези проблемни зони на гражданската мобилизация?

- Проучването ни от септември показа, че гражданската мобилизация е със значим спад. Готовността за гласуване пада с няколко пункта. Показателно за растящата пропаст между граждани и партии е падащото доверие в парламентарно представените сили. Това е протест срещу цялата политическа и държавна система, която се възприема като олигархична, следваща собствения дневен ред, съобразяваща се само и единствено с нейните интереси.      

- Има ли образ политическата алтернатива в представите на недоволните избиратели?

- Ние свикнахме да чакаме да се появи новият спасител. В момента целият този стрес, в който пребиваваме, отваря вратата за този нов спасител. Няма го оформен на хоризонта, има мъгляви образи, които хората дорисуват със собственото си въображение. Един от тях е партията на Слави Трифонов. Има очаквания, че някой ще донесе критичен импулс срещу управлението и политическата класа. Има огромна пропаст между българските граждани и политиците, която се увеличава все повече. Затова и хората на избори гласуват формално, математически, колкото да не им се загуби гласа. Ако се появи силно популистка партия, ориентирана около силната личност, е много вероятно директно да пробие в парламента и да достигне до 10%. Евентуална партия на президента Румен Радев може също да почерпи потенциал от обществения ресурс, който печели към момента.

- Извън тези лица има ли друга формация, която може да се появи под знака на алтернативата?

- Вляво има политическа ниша, защото твърде се измести в консервативното поле лявото БСП. Това, колкото и да втвърдява електората, отблъсква част от периферията на партията. Има много млади хора с леви убеждения, но с либерални и демократични възгледи, които няма как да припознаят това БСП. Между център-ляво има ниша, която от години стои незаета. Там няколко бутикови проекта, повече граждански, отколкото политически, чакат да узреят и е време да излязат на терена. Това са млади хора с чувственост и усет до модерното ляво, което не е нито БСП, нито румънското ляво.

- А какво става вдясно от центъра?

- Там има субекти, които предстои да бъдат конструирани. Петър Москов направи публична заявка, бившият министър на отбраната Николай Ненчев апелира за обединение и първични избори, които да доведат до обединяваща фигура. Имаме капацитет и ресурс, който предстои да бъде изграден, и може би част от тези групи ще се присъедини към „Демократична България“. По наши данни „Демократична България“ има потенциал да влезе в парламента и се очертава към този момент най-голямата извънпарламентарна опозиция в страната.

- Има ли шанс някоя от тези политически групи да застраши ГЕРБ, или ще бъдат поредните нови „патерички“ на управляващата партия?

- Управляващата партия няма потенциал да влезе в следващото управление самостоятелно. Във всички тези кризи, на които ставаме свидетели, ГЕРБ поема основната тежест. ГЕРБ все повече се припознава не като партия на политическото представителство, а като избор за „по-малкото зло“. Немалка част от ядрото на ГЕРБ е разклатено. Други виждат собствения си личен проект – политически, икономически, административен, в зоната на партията и това ги мотивира да гласуват за нея. Но тези, които не са толкова пряко свързани, постепенно се питат дали това е изборът за тяхното бъдеще. На последните парламентарни избори ядрото на ГЕРБ и периферията й се мобилизираха  благодарение на Корнелия Нинова. Затова не трябва да се забравя, че политическото говорене на БСП даде този висок резултат на ГЕРБ. При следващи избори самата предизборна кампания ще предопредели как ще се възползват от нея.

Много хора виждат партията на Бойко Борисов как се отдалечава от европейските ценности. Затова ГЕРБ ще бъде поставена в решаваща ситуация на следващия парламентарен вот.