Стана ми навик да се застъпвам за Андрешко. Не за разказа, за неговия герой. Откакто действителността в тази държава безнадеждно се разминава с приказките на управниците, откакто националният идеал и всяка поредна социална идея грубо и безцеремонно се приспособяват за лична изгода - до превръщането им в тяхната противоположност, сиреч в последните стотина години - учени, литератори и най-банални агитатори по нашите земи се специализираха в ловко пренасочване на вината, в пробутване на намеци и инсинуации срещу исторически образи и... литературни герои. На властта все някой друг трябва да й е виновен.
Изтече времето на идеологиите, дойде времето на икономическото мислене. Няма вече да ни управляват идеите, парите ще управляват. Обаче много бързо свършват, пустите пари.
И емнаха Андрешко
"Андрешко" е мерна величина в българската литература. Спомням си от моето литературно юношество, че когато на кафе или на трапеза се одумваше някой колега, стари писатели имаха обичай да теглят чертата с въпроса: има ли тоя автор "Андрешко", или не? Ако няма - защо изобщо се занимаваме с него. Ако има - останалото губи значение, всичко може да му се прости. Но това бе само приблизително – никой на масата (а и въобще) нямаше „Андрешко”.
Има нещо подозрително, нечисто в това, че със същия патос, с който бе възпяван като защитник на бедните и слабите, като изпълнител на социалната правда, днес Андрешко се обругава като нихилист, саботьор и конспиратор срещу държавата. Авторите на тези текстове са в крак с конюнктурата, но разказа са позабравили, замазал се е в съзнанието им и си го досъчиняват, както им падне. Най-общо, въпросната тяхна теза внушава, че държавата ни не процъфтява, защото българинът е поразен от Андрешковата зараза. Тази зараза се предавала в поколенията и блокирала икономиката. Андрешко се представя за родоначалник на данъчното кръшкане, заради което държавата не свързва двата края. В заслеплението си и в усърдието да изкарат някого виновен авторите изпускат, че нередовният платец не е Андрешко, а някой си Станой. В разнообразието от ругатни и оскърбления съдията дори не намеква, че Андрешко се е отклонил от данъчните си задължения. И следва да го освободим от тази отговорност.
Остава обвинението в данъчен саботаж. И, разбира се, в пълна липса на гражданско (селско) съзнание. Оставил съдията в блатото и търтил да предупреди длъжника. Хич не го е еня за държавата!
Но никой не се опитва да надникне зад това обвинение.
Може пък в онова нощно приключение Андрешко да има смекчаващи вината обстоятелства!
Може да има някакъв горчив опит като данъкоплатец, може да има достатъчни разочарования като гражданин (селянин) на тази държава, за която го обвиняват, че бил потопил! Може дори да има някаква сантиментална причина. Или просто (и най-вероятно) като истински шоп да мрази да го лъжат.
Ако Андрешко знаеше поне онова, което ние днес знаем от българската история, той вероятно също нямаше да си плаща данъците.
Ако знаеше, че заплатените с неговите пари генерали Рачо Петров и Михаил Савов ще завъртят епичната далавера с вноса на патрони за българската армия и ще влязат в летописа на световната корупция.
Ако знаеше, че Фердинанд, чиято цивилна листа е попълвана точно с данъците на Андрешко, ще залага страната на различни военни съюзи и групировки срещу огромни суми, получени в тайни сметки.
Ако знаеше, че група политици, на които пак той осигурява депутатските заплати, ще останат в историята с голямата житарска афера, чиито последствия доразоряват и доизгребват България след втората национална катастрофа...
Ако знаеше поне това. А и всичките подобни афери, които ще последват и ще продължават до днес... Е, няма как да е знаел.*
Но все нещо трябва да е подочувал Андрешко, все за нещо трябва да се е договедил.
А и главното е още занапред. Защото заради широките пръсти, заради лакомията и корупцията на същите тези особи, политически и държавни мошеници той ще показва чудеса от храброст с калпави патрони, с пробити ботуши и гнил шинел, с оскъден залък за стомаха и без лекарства за раните. И отвоюваните с тази гола храброст земи и слава ще бъдат пропилени, профукани като всичко останало от същите продажници - монарх, министри, дипломати, които нито в един момент от българската история не са си изработвали парите, дето Андрешко им ги дава, а Станой - не.
Ето защо така дълбоко в миналото бърка агитката от социолози, литератори и политолози, която напоследък се суети (и в клин, и в ръкав!) да изрови за нуждите на управниците дежурния необходим грешник. Андрешко може да е оставил кости пред Одрин, Чаталджа или Криволак, може да е погинал в българските междуособици, да е угаснал от бедност, разорение или видовете терор, но симпатичното приключение от мочурищата около София още не му е простено.
И цялата тая абсурдна пукотевица има само една цел: алиби
Алиби! Така се опитват да ни го пробутат тук, където държавата се отървава и от последните си задължения към данъкоплатеца - а от които няма как да се отърси, просто не изпълнява. Данъците на населението са най-обикновена, вулгарна, но не и доброволна вересия - срещу тях то често не получава дори едно merci...
Обществото преглътна факта, че те не се събират за покриване на неговите разходи и нужди, за неговата сигурност, здраве, образование и култура, а за издръжка и охолство на онези, които тези средства прибират и управляват. То се примири, че по традиция това са единствените "свободни" пари в държавата, които министри, чиновници и депутати си заплюват във вид на безсрамни заплати, на екзотични командировки, на служби за роднините и слугите, на отстъпки и облекчения за партньори и съдружници, а и на най-обикновени рушветчии. Неговите пари отиват в разгула на държавните поръчки, в гигантоманските сделки с още по-безсрамни комисиони.
Може би те имат предвид, че нещо в държавата се е променило? Или че самата държава не е вече онази, която Андрешко тъй точно бе претеглил на своя си шопски кантар? Но доказателства за промяна Андрешковите клеветници не дават. Още по-малко е приготвила такива доказателства и държавата.
Освен едната промяна, за която всички си затваряме очите: че днес, обратно на оригинала, бирниците зарязаха данъкоплатеца в блатото.
_______________________________________________________
* Този вреден разказ Елин Пелин отпечатва през 1903 г. в сп. "Просвета", предназначено, според собствените му думи, "за учениците от гимназиите, за интелигенцията, за учителите". Редакторът му дал сто лева и писателят спомня този хонорар с благодарност - тогава сто лева били много пари. Очевидно, за да отпечата разказа в ученическо списание, Елин Пелин, който, бездруго, е и между моралистите в нашата литература (пък и сам бил учител), го е смятал за поучителен, предразполагащ към благородни помисли. Искал е да даде на българчетата пример на рицар от тяхната кръв и тяхната черга. Вероятно за да го следват...
