Като котловинен народ независимо от гениалните изключения ние имаме кратка и неблагодарна памет. Не само защото помним от "ден до пладне". Имаме и катастрофични пробойни в колективната и дори в родовата памет (малцина са тези, които могат да изброят родословното си дърво до трето коляно). И вероятно липсата на дълговременна памет ни прави такива разрушители в настоящето. Разрушителна е дори и нашата пасивност, породена от омерзението на болезнена липса на справедливост и поемане на отговорност. Институционалната немощ обаче бледнее пред общата ни болест - все повече забравяме да помним. Преди дни

още една сграда, изумена от злободневието,

но с неповторима историческа стойност, отиде в миналото. Някои варненци я познават като къщата, в която е живял Йордан Йовков и където е написал повестта "Жетварят". За нея той разказвал, че "смята тази своя работа за най-хубава". В понеделник пожар погълна дома във Варна, който подслонява Йовков през 1919 г., когато напуска Добруджа заради окупацията й след Първата световна война. Преди да изгори, къщата се рушала от години, дворът й бил превърнат в сметище.

Историята й като да е метафора на колективната забрава, в която живеем, мислейки само и единство в рамките на "тук и сега". Макар и да не е емблема за Варна, някаква национална ценност, какъвто статут може да се даде на други сгради паметници на културата или места с градска история, тази овъглена варненска къща се нареди до всички други сгради, които бяха унищожени или се унищожават в последните няколко години. Защото отношението ни и към най-малкия детайл от миналото ни прави това, което сме като общество днес. 

Припомнянето на случаите с овъглените Тютюневи складове в Пловдив и Царските конюшни в София, съборената Двойна къща в столицата, на чийто терен имаше идея да се разстеле паркинг, рушащите се къщи на Гешов, с ягодите, на Фингов, на Момчилови - бивш нотариат, къщата с венците и още много други, вече прилича на

некролог на колективната забрава

Десетки са сградите в столицата, които имат защитен статут, а са оставени на произвола, а огромни инвеститорски интереси са вперили очи за усвояването на терените, на които се намират. Щом София, която е с годишен бюджет за 2018 г. 1.55 млрд. лв., по-голям и от този за отбрана, не успява да се справи с опазването на историческото си наследство, какво да очакваме за общини, които едва се справят с текущите си разходи, а не са малко и тези, които са в огромни задължения пред държавния бюджет. 

През юни покъртителни снимки на читалището в град Шипка, една от първите крепости на Българското възраждане, създадено през 1861 г., разбуниха възмущението в социалната мрежа, за да се установи, че не може да бъде спасено. Министърът на културата Боил Банов обясни, че то е частна общинска собственост. А общината не може да кандидатства по програмата за развитие на селските райони за ремонт, защото Шипка е обявена за град. Няма програма, по която може да се финансира подобен ремонт. Сюжет от "Параграф 22". Безотговорността и безхаберието са получили официален статут на институция. И това е симптом за всяка една обществена сфера. Показателно е как представителите на държавата

бързо се задействат постфактум

след поредната катастрофа, умишлена разруха или палеж. Демонстрират първо изненада, гняв, показват творчески порив на идеи, а след това отново се унасят в безразличие. Ще стане година време, откакто министърът на културата Боил Банов и неговият екип пишат промени в закона за опазване на културното наследство. Електронният регистър, в който да се опишат всички сгради - паметници на културата, продължава да бъде само блясък в очите му. Дават се леки обещания за данъчни облекчения на собственици, които поддържат в добър вид своите сгради със специален статут. Но всичко продължава да бъде само на думи,

имитация на дейност

А особено цинични са заканите, че всяка нарочно разрушена сграда със защитен статут ще бъде възстановена в оригинал.  Националният институт за опазване паметниците на културата е принизен до обикновен архив, а идеята да се изземат негови функции и отговорност, за да се дадат на общините, ще засили унищожаването на общото ни минало. Представете си какво би станало с културни и архитектурни резервати като Арбанаси, Боженци, Жеравна, Старите поморийски къщи, ако децентрализацията стане факт. Ако човек попътува из устроените и уредени държави на онова, което сме свикнали да наричаме със смесица от страхопочитание и завист Западна Европа, несъмнено ще види на доста места една внимателна грижа към всички паметници и построения на общностния живот. Не просто грижа - под формата на регулярно поддържане, почистване, реновиране - но и осъзната колективна почит, един вид пиетет като към светилища на общото минало и настояще. Таймс скуеър в Ню Йорк, лондонският Биг Бен, Айфеловата кула или площад "Конкорд" в Париж, Бранденбургската врата в Берлин, римските църкви... не са само емблематични образи на своите градове, а средища за съпреживяване на общността, места за памет и вдъхновение за бъдещето.

А ние тук като че ли живеем в упорития амок, че нищо преди нас (съответно и след нас) няма значение. Затова и всеки интерпретира както си ще събития, случки, постройки от миналото. Вижте бутафорните реставрации. Разкопките в София и трагикомичните "вписвания" на археологически находки в кичозни нови сгради от стъкло и стомана. "Сапунерката" на Ларгото. А в същото време стойностни и автентични открития, от които могат да печелят цели индустрии, незнайно по какви критерии и чие чиновническо решение се преценяват като незначителни - за да не спират мащабни инфраструрни проекти с интереси за милиони левове. Най-пресният пример е с античното селище Скаптопара... Като че ли се лутаме пак между крайностите, в онази поредна версия на махалото

между "Осанна!" и "Разпни го!"

и в отношението си към материалната култура и нейното наследство. Все ни се изплъзва балансът между уважителното съхранение на историята и нуждите на съвременните местообиталища и човешки стълпотворения. И все повече приличаме на народ без благодарна памет, не можем истински да осмислим своята свобода, защото нямаме основанията на своето достойнство.