По всевъзможни причини, повечето от тях съвършено лични, съм се старал да забравя времето, когато се бях въвлякъл в една публицистична поредица, наречена „Частен случай”. Подхванах я, може би, от някаква вътрешна несъвместимост с измамата за благополучното общество, за душевната пълноценност на гражданите му, за изрядната нравственост и безконфликтност при социализма. И тогава, и сега, демагогията ме разяряваше до степен да не мога да контролирам писателските си планове и да грабвам молива. Само той успокояваше превъзбудения творчески нерв и изследвах приглушените понякога конфликти от живота дълго и хладнокръвно, докато получа своите доказателства за премълчаваните истини от българския делник. Каквито и да бяха те, имаше в тях огън и страдание, които нараняваха читателя. Може би затова някои ги помнят и до днес, когато онзи строй се изниза и когато жестокостта, страданието и безнадеждността в човешкия живот се мултиплицираха, размножиха и изригнаха в безброй престъпления, каквито тогава не можехме и да си представим. Разказвах ги честно и милостиво, а читателят ги изстрадваше болезнено, някак запалянковски, навярно усетил вълната на отчуждение, която пропълзяваше в обществото. И днес, където и да се мярна в това общество, все някой ще ми припомни съхранен през десетилетията в съзнанието му „частен случай”, или герой от него, или само епизод. Събирам паметта си да го възстановя, да отговоря, а после неизбежно размишлявам защо някой още го помни, какво още занимава този човек, какво го човърка.
Това са баналните подробности на писателския занаят,
малозначителните сигнали от старите книги, но има една сцена, която много читатели са запаметили, макар и... погрешно. Тя е от първия „частен случай”. Един мрачен и буен човек, стопанин на стадо полудиви прасета в Балкана, бе затрил в гнева си своя пастир – самотен и бездомен старец, без рода, без подкрепа, дори без паспорт. Убил го бе някак небрежно, без омраза, и го бе закопал в пустошта без кръст и без знак. Когато разказваха тази история*, преживелите безброй трагедии криминалисти понякога намокряха око. От обида, според мен, обидата за човека наранява задълго.
Та тези дни възрастен аптекар ме разпозна, не пропусна да се представи като читател, наблегна: никога нямало да забрави сцената, когато трябвало да се ръкувам със злодея и съм отказал това. „Това” е, което остава загадка за мен. Този епизод, не повече от десетина реда, е запаметен от н’ам колко читатели. Припомняли са ми го, някои от тях и приятели, и все на това упорстваха: как съм отблъснал ръката на убиеца. Един сериозен литератор дори беше написал, че с този жест авторът се легитимира пред публиката като човек с определен морал и така всичко, написано в книгата, придобива особен смисъл. Добре, че ми го показа, преди да го даде за печат, та го убедих да го задраска. Защото това не беше истина. Просто имам доказателство, черно на бяло имам. Ето какво пишеше в откъсчето:
„Як, мустакат, под дочената му дреха просто изпъкват запазената му снага, развитите рамена. Подава ми ръка. Не знае, че за първи път виждам убиец отблизо. Мисли си, че това ми е работата и съм навикнал. Ръката му виси над стъклената преграда. Палето** ме гледа в очите и не мига. Чака да види ще ми стигне ли куражът да седна, без да се ръкувам. Но сметката му е вярна: мекушавост ли, интелигентщина ли, нещо от тях взема връх и отстъпвам. Стиска силно. После го слушам и мъчително си припомням с коя ръка беше нанесен смъртоносният удар. Как беше: леглото, човекът, юмрук в лявата челюст, после в гърлото отдясно. Да, с другата ръка, с лявата. Това – за собствено успокоение...”
Защо толкова хора, прочели тези редове без никаква уловка в тях, бяха ги разбрали тъй превратно, остава загадка. Може би просто харесваха автора и се бяха поддали на рицарския му чар? Идеализирали го бяха и вътре в себе си бяха редактирали дори самия негов текст? Или се бяха подчинили на собствения си порив, на жаждата, породена от изобщо несправедливия наш живот: някой да отблъсне ръката на престъпника, на мръсника, на сатрапа и да отмъсти за всички нас?
В душите си те не бяха допуснали да извърша това, което извърших,
не бяха съгласни с него и го бяха „поправили”, зачеркнали го бяха – да спасят илюзията си и, може би, честта ми. За себе си имах обяснение на онази злополучна среща: в живота си и дотогава бях внимавал, не се ръкувах с всекиго, но може би тук под натиска на преживяванията, а и при вида на един неволник, макар и заслужено затворен в сурова килия, с когото ми предстоеше труден разговор, не съм могъл да контролирам мига. Фактът, че изповядах тази слабост, този гаф, не премълчах, не се изплъзнах, може би ме оправдава – само донякъде. И колкото бях внимавал дотогава – след онези редове дваж повече се пазех от изцапани ръце. Но читателят това не го знаеше, той си беше редактирал епизода, автоматично беше го привел към собствения си морал и житейска правда. Това, че в него авторът се беше провалил, той не беше го признал и по този начин вътре в себе си не беше го и узаконил. И – странно – вече десетилетия получавам упреците за нещо, което не е трябвало да направя, а това не ме разстройва. Горд съм, че имам такива читатели. Когато те поправят, значи те слушат.
За самия мен онова ръкуване в салона за свиждания на Старозагорския затвор не се оказа точка. С годините ставах все по-гнуслив към всеки допир с неподобаващи лица. Сега, когато телевизорът въвежда в дома ми рой фигури, на които никога не бих подал ръка, дори изпитвам облекчение, че с новите правила за здрависване покрай коронавируса на ред юнаци при среща просто бих могъл да им удрям по един лакът, за да не се обидят. И в ребрата също...
____________________
*В книгата е озаглавена „Един човек по-малко”
**Това беше прякорът на престъпника.
