БЕЗДАРНИЦИ НИ ВОДЯТ. НАКЪДЕ?
Готов съм да почерпя.
Един професор се произнесе по тема, която, макар изрядко, човъркам от години. Причината е: не мога да се примиря с бездарника. Не с кроткия, безвреден бездарник, а с овластения, агресивния, алчен бездарник, който се вихри или напротив, мижитурства по върховете, че и в темелите на българския живот. Защото и при големците също е пълна с мижитурки. Господин професорът употребява свой термин – „некадърник” и настоява, че некадърността във властта е майката на всички днешни български беди. Т.е. не е нужно това непременно да са някакви разбойници, конспиратори или внедрени от странство вредители – достатъчно са си нашите некадърници, предсказани още в безсмъртната поема на Валери Петров, за да ни докарат до това унижение и незаслужената за тази нация мизерия. (Това е цялото резюме на неговото убедително изложение, позоваването на В. Петров е от мене.) Няма да го копирам и тук ще употребявам своя термин: бездарие.
Приятели ми се смеят, че идеализирам властта и понякога не приемам, че действащите лица от това вълче и разрушително управление, което вилнее в България под различни маски и различни знамена, са вътрешно осъзнати човекоядци, а често и безмилостни изпълнители на чужди интереси. А аз нехайно ги оневинявам като ги минавам за бездарници. Просто бездарници, семпли бездарници, докопали се до властта, без да знаят какво да правят с нея, освен да я консумират – кога за телесата, кога за суетата, кога ей тъй, за кесията. „Те си не могат” – бил съм казвал понякога, когато не съм много ядосан. И нямал съм търпение да слушам, когато ми обясняват, че това са изпечени нехранимайковци, на които държавното управление съвсем не им е първата специалност. Имат и други, не всичките тъй безопасни.
Ние към бездарника сме най-често добре разположени. По принцип всеки човек е бездарен към нещо. Един обущар има свободата да бъде бездарен като литератор, като фотомодел или коминочистач. Дори и като рецензент на изкуство (”Обущарю, не по-високо от обувките!”). Но ако се окаже бездарен като обущар, той ще осакати десетки хора. Бил съм снизходителен към такива в една област, в която бездарникът не е на почит, но често я ръководи. И сега не мисля, че бездарната книга е опасна: тя няма шанса да навреди, защото просто не въздейства – все поради това, че е бездарна. Но още не мога да се отърва от забележката на Емилиян Станев: ”Бездарният човек задължително е и подлец”. С годините, като прогледнах за живота извън литературата, стъкмих и свое ръководно правило: ”Бездарникът, дори да не е подлец, е една подлост на природата”.
Тези дни се скарахме с Н.П. по повод самоубийствения договор с Македония. Беше нервиран и отчаян, нарече нашите дипломати и министри сръбски шпиони. Дожаля ми за него, опитах да го убедя, че са просто бездарници. По-лошо стана. Не го признават моето миролюбиво тълкуване. Работа ще трябва, докато отстраним бездарника от народните дела.
Бездарникът може да срине всичко, което му поверите да построи. Да провали – каквото му възложите да въздигне. Но възложете му това – да съсипе, да опропасти, той вероятно няма да се справи. Не могат, не умеят, не дозимат. Прав е професорът, некадърници. От Бога некадърници са те...
Но и тая тема е оглушително премълчана в обществото. Все е неудобен моментът. Та и сега. Бездарниците се стягат за избори.
ОХ, ИЗБОРИТЕ....
В началото на Прехода, когато читателят и зрителят инстинктивно опитваха да избутат напред своите фаворити с надеждата, че те ще ги защитават и водят в новата пъртина, получавах предложения от различни партии и много писма, насърчения, въпроси: няма ли да се включа в напиращия политически живот. Отговарях лично или чрез медии: в политиката ще участвам като избирател.
Вярвах, че избирател е достойна позиция в бъдеща България, значимо, решително присъствие в обществения живот, в националната съдба. Намирах, че това е достойно и честно, отговорно и стойностно участие. Смятах, че изборите са великата мая на демокрацията, без която хлябът на свободата, както би казал Радой, никога няма да се опече.
Продължавам да изповядвам това разбиране, въпреки че основанията да го зарежа са повече от обратните. Благодарение на телевизиите доказателствата стигат директно до нас, въобще не се налага да ги търсим по избирателните райони.
Нощен пейзаж в халетата на ЦИК, където виждаме депутати от управляващите да носят чували с бюлетини.
Комисия в секция край Плевен, където камера е заснела как се броят бюлетини и се преправят изборни резултати.
Или купища, приготвени за нестандартна употреба бюлетини в печатницата в Костинброд, впоследствие обявени за ... макулатура.
Всичките тези драстични изборни картинки бяха оневинени от българския съд и окончателно укрепиха вярата на публиката в местната демокрация.
Познавам позавяхнал вече майстор на изборната борба от близкото минало. Обясняваше ми как от един момент нататък престава да брои парите, които раздава пред урните и по махалите. Когато се завръща при командира си в централата, предава му „буцата” останали долари и онзи великодушно му отброява няколко стотачки. „И двамата знаем – казва и днес този активист, – че аз моето съм си го взел. Добър бизнес е да правиш избори. Сега, ако ме поканят пак, и за вас ще има. Само дето дълго после не мога да гледам кебапчета.”
Според този гражданин умението да се водят и да се манипулират избирателите се цени в партиите. По места си съществуват такива „спящи клетки”, които се активират пред всеки вот. Групите за натиск и подкрепа в изборния ден се договарят „на твърдо” и при победа щедро се възнаграждават.
Спомних си всичко това, като се разбра, че госпожата от Кърджали е поканила представители от Европейския съюз да наблюдават изборите. По този повод един духовит мъж се пошегува по телевизията, че би се зарадвал да види като наблюдатели виетнамци от Пекин. Оценихме шегата, но нещата са сериозни. Не е особено безопасно точно дами и господа от ЕНП да оценяват българските избори. Защото, ако бъдат допуснати до тукашните избирателни списъци, ще се получи непредпазлива обмяна на опит: утре милиони умрели ще решават съдбата и на ЕС.
