- Г-жо Попова, какви впечатления създаде за журналистиката, политическите и обществени реакции случаят с убийството на журналистката Виктория Маринова в Русе?

- Този случай е по-различен със сигурност. Убийството беше много жестоко, а реакциите много експресивни, за разлика от други случаи на насилие спрямо журналисти. Реакциите показаха какво журналистите мислят сами за себе си и какви са отношенията с политиците. Сякаш самоуважението на самите журналисти е непрекъснато подкопавано. Виктория Маринова е била водеща на предаване, което се занимава с лайфстайл теми. Но започва да води друго предаване, в чийто първи брой гостуват разследващи журналисти. Много журналисти попитаха защо наричат тв водеща „разследваща журналистка“. Те пък бяха обвинени в егоизъм. Но е важно дори в такъв тежък момент да съобщаваме точно фактите. Факт е, че убийството е извършено след излъчването на предаването й за разследването, това трябваше да бъде казано, защото е една от версиите. Убийството срещу разследващ журналист е знак за организирана престъпност, за предупреждение към всички други. Ужасяващата смърт на една жена показа подкрепа за журналистите, каквато рядко изразяваме, понеже смятаме тяхната работа за опорочена от връзките им с политиците. Преговорихме въпроса дали обществото вярва на журналистите. Същото се отнася и за полицаите.

- Защо?

- Ако следим два потока на новини – за убийството в Русе и телефонните измами, ние ще видим, че хората изключително силно искат да помагат на полицията, когато им звънят мними полицаи. Още от началото на годината ние заживяхме с едно масово убийство, извършено от педофил, който се оказа извън решетките (става въпрос за престъплението в Нови Искър, бел. ред.). Това е поредният случай на нашето желание да разберем бързо всичко. И на този натиск са подложени и полицаите, и журналистите, което понякога води до изкривяване на информацията. Към това се добавят и политическите реакции. Така остава въпросът кога на журналистите им остава време за саморефлексия – да видят какви са ефектите от тяхната работа, от това, което са разказали и написали.

- Има ли друг проблем, който се появи?

- Втората азбучна истина отново опира до спазването на стандарти и етични норми. Дори и да погледнем това, което се изговаря за убитата жена, за жертвата. Научихме, че е била женена за богат мъж. Нима убийството е по-малко зловещо? Сякаш е успокояващо, че богатите също плачат. Още едно клише се появи – това, че знаем етноса на предполагаемия убиец, едва ли не ни дава готови отговори. А всъщност забравяме да говорим защо човеци допускат подобни изстъпления и какво можем като общество да правим, как да живеем с хора, които са способни на такава жестокост. Припомнихме си и случая с журналистката, която беше убита в една подводница в Дания. Тя беше жестоко убита, без да има връзка с работата й, а предполагаемият убиец е богат човек. Два случая, в които е важно да мислим за това, което подтиква хората да действат по брутален начин, а не да слагаме етикети с лесни обяснения.

- Съвсем естествено е обществото да иска подобни да случаи да бъдат решени бързо...

- Не искам да съм на мястото на полицията и на следствието. Тяхната работа в такъв момент е много трудна. Но нека и те разберат журналистите. Има натрупано недоверие, очакване всичко да бъде потулено, забравено. Няма срокове, в които знаеш, че можеш да очакваш отговор. Трагедията край Своге отшумява, Хитрино беше позабравено, някой помни ли тунела „Ечемишка“? Сякаш крайният срок у нас е да чакаме до следващия смъртен случай. Затова, когато има толкова брутално убийство като в Русе, хората искат да видят контурите на нещо, което ги заплашва. Политиците ни казват: „Изчакайте, нека разследващите си свършат работата.“ Само че ние през цялото време виждаме и проблеми. Виждаме деца, които се блъскат в джипове, дела, в които са оправдани бъдещи министри... Владее ни страхът, че няма да разберем как завършва тази жестока история на насилие срещу една жена. Има твърде много симптоми как избирателно се наказват съдии за протяжно водене на дела, а журналистите са много безпомощни тук.

- Това ли е причината обществото да иззема функции на институции и медии и дори да издават присъди?

- Може би тук медиите подведоха хората, че е добре да влизат в тази роля. Защото предавания като „Господари на ефира“ вършат много работа на ниво лична жалба, която човек подава, но те никога не засягат системния проблем. Никога не се отива там, където е зародишът на проблема, защото ще бъдат настъпени и политически интереси.  А сега първо звъним на медиите, а след това търсим решение.

- Как този рефлекс се отрази на случая в Русе?

- Този път позвъняването беше до чужди медии и това е нормално. Тук имаше силно политизиране на темата. В статиите в чуждите медии се обясняваше, че работата на Маринова е една от версиите. Стори ми се, че всички изказали се политици очакват в България да бъде убит журналист. Това за мен беше много страшно, тъй като ние сме държава, в която свободата на словото е потенциално застрашена, но няма убийства. Видя се и в реакцията на европейските институции, толкова бърза. Все едно показа, че няма никакво съмнение, че това може да се случи в нашата държава.

Всички държави в Европейския съюз имат проблеми с баланса между свободата на словото и правата на гражданите. Струва ми се, че общността извън България реагира на новината за убийството на журналист напълно нормално. Така трябва да се реагира. Убийството на всеки човек по такъв брутален начин трябва да предизвика подобно възмущение. Опасявам се, че отговорът на премиера  налага степенуване на ценности, което е доста притеснително – това, че обликът на страната ни страда, не може да е по-важно от човешкия живот на една жена, без значение дали е журналистка или не.

- Кога ще започне да се прави разлика между добрата, сериозна журналистика в интерес на обществото и жълтата, извънредна журналистика на удивителните заглавия?

- Мисля, че тази битка е загубена. Все повече всичко, което изисква усилие ние да чуем, да видим, да прочетем, е пренебрегвано. В момента виждам колко повече усилия са нужни, за да бъдеш журналист, а не пенкилер автор. Например, журналистите, пазейки се заради обвиненията срещу тях, все по-малко влизат в ромските гета, за да видят какво се случва там, защо въобще съществуват още. Новините ни казват, че живеем в страна, в която някой си тръгва след детски рожден ден в една махала надрусан и пиян. Сякаш е в реда на нещата да знаем, че и там се продават наркотици?

- Има ли опити за дискредитиране на добрата журналистика, или тя сама се дискредитира след поредицата от скандали напоследък?

-  Да, за нещастие, има и хора, които спекулират. Много е болно да видиш как човек, който толкова дълго време е работил като журналист, иска да напусне, да работи нещо различно, махайки се от всичко, което е виждал и научил през тези години. Защото понякога узнава неща, които е трудно да понесе, ако има съвест.

- Има ли свобода на словото в България, както твърди премиерът Борисов?

- Не, има достатъчно основания да се притесняваме за свободата на словото в България, защото ние в немалка степен не знаем кои са собствениците на медиите. Това, че може някой да говори от екрана срещу премиера, все още не е мерило. Друг е въпросът оттам нататък кой охулваше образа на България. Това размахване на пръст към медиите от страна на Бойко Борисов е липса на политическа адекватност. Независимо какво е казано до момента от европейски политици за управлението на това правителство. Онова, което най-силно липсва в България, е чуването на различни мнения. Трябваше ли да убият журналистка, която кани гости, разкриващи корупционни схеми, за да заговорим за управленските решения срещу престъпността у нас? А и нерядко всичко е сведено единствено до две гледни точки. Освен това в момента се подготвя закон, който влиза в противоречие със стандартите, които журналистите през годините са се опитвали да извоюват с подкрепата на обществото. Много са  случаите, в които журналистите нямат достъп до информация, нямат ресурса и времето да ровят из целия административен апарат за информация.