"Сони бой", Ал Пачино
превод Радослава Христова, издателство "Бард"
Сони бой е гальовно име, взето от стара песен.
Това е един от най-ранните детски спомени на Ал Пачино – така го е наричала майка му, а след това и бандата приятели от квартала през детството. На 84-годишна възраст, когато се обръща назад към миналото си и с нежност и кураж ни разказва за него, актьорът не само описва многобройните по-ранни версии на личността си; той ги пресъздава и влиза в тях като в роли, които е обичал и които дори тялото му помни добре. Може би не е технически дефект на печата, а метафора – само от едно прочитане отпечатаното върху корицата златно име "Ал Пачино" се изтрива от допира на пръстите ни и остава само Сони бой – момчето, което не спира да се свързва със света, да търси съпричастието на публиката, да преживява пълноценно всеки миг.
"Има един израз: "Не можеш да гледаш назад." Е, аз поглеждам назад и ми харесва. Харесва ми това, което виждам. Харесва ми това, че съм съществувал."
Артистът Ал Пачино разказва много талантливо – увлекателно и цветно. Всеки образ на човек, всяко място или творчески проект са описани с внимание и специално отношение, така че читателят може да си ги представи, да усети характерността и влиянието им. В същото време книгата е цялостна, няма случайни думи или картини, а всеки детайл е на мястото си и води към обобщенията, които авторът е правил през годините. Разказът е динамичен – поредица от безброй случки, след които решенията и реакциите на героя стават по-прозрачни и обясними.
"- Дядо, едно дете в училище направи много лошо нещо. Така че отидох при учителката и ѝ казах, и тя го наказа…
- Значи си доносник, а?
Това беше непринудена констатация, сякаш казваше "Обичаш ли музиката за пиано? Не го знаех." Но думите му ме удариха право в слънчевия сплит. Усетих как се свличам по касата на вратата на банята. Бях съкрушен. Не можех да дишам. Това е всичко, което той ми каза. И никога повече не издадох никого в живота си. Въпреки че точно сега, когато пиша тази книга, издавам себе си."
Личната история на актьора преминава през превратности – от крайна бедност и опасна близост с престъпния свят, през битки за утвърждаването му на сцената и на екрана, до световната слава, която му отнема личното убежище – анонимността. Парите в сметката на Пачино са като сезоните – идват и си отиват, и дори когато е бил измамен или подведен, той винаги си дава сметка и за своите грешки – невежество, разточителност или наивност. Той е пределно обективен и неведнъж признава слабостите си, споделя с читателя и за тъмните моменти в живота си.
Много интересно е разкрито разбирането му за творчеството и за работата на артиста. "Това, което актьорите наричат свой инструмент, е цялото им същество: цялата ти личност, тялото ти, душата ти. То е това, на което свириш, което поглъща нещата и ги изпуска навън. И когато почувствам, че ролята е подходяща, не ми се налага да правя нищо, за да получа хубав звук от инструмента. Инструментът свири и нотите просто се леят. Освен това ми се иска да го направя. Иска ми се да участвам."
Заради всички истории, които споделя доверително и ведро, образът на човека Ал Пачино се откроява с такава топлота, че сигурно всеки, който прочете мемоарите му, би искал да го има за приятел. Той щедро отваря вратата на един свят, който отстрани изглежда бляскав и романтичен, изпълнен с творчески стремежи и драматични полети и провали; а погледът навътре показва, че наистина е точно така. Без да се опитва да се хареса и да се изкара по-хубав, отколкото е, Ал Пачино успява да съхрани романтиката. Той е от харизматичните личности, които просто я създават около себе си.
"Животът е върху въжето, човече. Това е моята игра, моят живот. Когато работя, аз съм върху въжето. Когато го правя. Когато рискувам. Искам да рискувам. Искам да летя и да се провалям. Искам да се блъскам в нещо, когато го правя, защото така знам, че съм жив. Това е, което ме държи жив. Както казвах години по-късно, когато понякога ме питаха други начинаещи актьори: "Как така ти успя, а аз не? Винаги съм искал да правя само това." Отговарях им: "Ти си искал. А аз трябваше да го направя."
