Две изложби на Генко Генков, един от най-оригиналните съвременни български живописци, привличат вниманието на арт публиката в София това лято. Те са подготвени от екип на СГХГ по случай 100-годишния юбилей от рождението на художника и дават възможност за среща с разнообразни аспекти от неговото творчество.
Последната мащабна самостоятелна експозиция на Генко Генков беше през 2006 г. също в Софийската градска галерия. Тя включваше основно картини, създадени в предишните 4 години. Тази изложба се оказа последната му приживе. Художникът, който присъстваше лично на откриването, почина дни по-късно. След десетилетията, в които името му се бе превърнало в
символ на творческа свобода
и отстояване на собствени пластически възгледи, легендарната фигура окончателно премина в митологията.
В края на юни седемнадесет години по-късно в залите на „Гурко” 1 са представени над сто платна на артиста. А във филиала галерия-музей „Дечко Узунов" на бул. „Драган Цанков” 4 са подредени запазените му академични етюди, ранни и по-късни рисунки с молив, въглен и креда, както и опитите му в областта на графиката – литография и офорт.
Роден на 1 февруари 1923 г., Генко Генков израства в Бургас в семейство на адвокат и детска учителка, признати след 9. IX.1944 за „активни борци против фашизма и капитализма”. Този факт се оказва от значение, когато на родителите му им се налага да използват партийните си връзки, за да отърват сина си от сериозни проблеми след сбиване с милиционер. Генко започва да рисува от 5-годишен и в ученическите си години редовно може да бъде забелязан да рисува на различни места из града. Там го смятат за вундеркинд и още тогава, както и в началото на следването си в Академията, той показва, че постигането на външна прилика не е никакъв проблем за него.
Но съвсем скоро тази страна на рисуването, както и партийните повели за ролята на творческата интелигенция в изграждането на новото социалистическо общество, престават да го интересуват, въпреки че
Художествената академия е завладяна от насилие и страх.
Периодът, в които Генко учи в Академията, е описан — не от друг, а от Светлин Русев, така: ,,Най-жестокият парадокс е, че всъщност повечето от новите художници, част от които са обвързани с партията, очакваха Девети септември с една надежда. И стана точно обратното. В 50-те години посредствеността се надигна, използва и хаоса, и политическите спекулации, и цялото поколение на 30-те години бе изхвърлено от художествения живот като формалисти. Върхът, разбира се, бе случаят с Жендов, но покрай него пострадаха и много други — Иван Ненов е изхвърлен от Академията, Кирил Цонев и Борис Иванов също. Кръгът се ограничи до няколко известни фигури, независимо сега дали приемаме или не техните работи - Ненко Балкански, Илия Петров, Дечко Узунов”.
Генков завършва следването си през 1948 г. като ученик на проф. Дечко Узунов, със сериозно влошен успех. Той вече не рисува според академичните изисквания, а според собствените си виждания, а това си има цена. Ако първата си самостоятелна изложба прави в Бургас, още докато е ученик в последния клас на гимназията, следващото му участие е чак през 1959 г. — десетилетие след завършването на университета. Дотогава няма дори данни за отхвърлени негови картини.
В началото на 60-те негови произведения вече се появяват в общите художествени изложби, като освен че привличат вниманието на колегите му и публиката, постигат почти невъзможното за периода —
в тях няма дейци, борци, герои и труженици.
В същото време художникът носи тежката си житейска и творческа одисея, мъчителна и безперспективна със самоналожено бохемство, нескончаеми скандали и пиянства, арести и побоища в милиционерските участъци, всевъзможни унижения, принудителни посещения в психиатрични клиники... През тези години често може да бъде забелязан как разнася още незасъхналите платна по кръчми и кафенета, където ги продава на знайни и незнайни колекционери от средите на писателите и журналистите.
Генко е парадоксален човек и творец. Той рисува основно пейзажи (чието място трудно може да бъде разпознато), по-рядко портрети (и автопортрети), в които външната прилика изобщо не го интересува, малко натюрморти и съвсем рядко — голи тела. Като символ на модерното българско изкуство и един най-забележителните ни художници, той се прочува с ярката си индивидуалност и бунтарския си дух не само като творец, но и в живота. Заради непоносимостта му към властта някои го смятат за дисидент, други за луд. Не е умее да си държи езика зад зъбите, нарича комунистите фашисти във време, когато това съвсем не е толкова изтъркана обида, както сега. Престоите му в психиатрични заведения също се обясняват по различни начини — дали това е бил начин да бъде временно скрит от погледа на властите, благодарение на приятели, или е добре познатата съветска практика на прибиране на дисидентите за принудително лечение.
Сравнително бързо Генко Генков се оформя като един от най-оригиналните артисти в историята на българското изобразително изкуство. Той е почти митична фигура, образ безподобен, бунтар, който не прави компромиси с творчеството, нито с общественото си поведение и изобщо не се вписва в суровата, догматична действителност от най-мрачните години на художествения живот у нас. Успява да съществува и да рисува, както и каквото си иска във време, когато творците са задължени да се подчиняват на партийната идеология, да участват в изложби, да бъдат забелязани от критиката и да получават поръчки.
„Днес, на 100 години, Генко е най-жив. Той е стихиен бунтар, но осенен от висока и осъзната духовна мисия”, казва за него проф. Станислав Памукчиев, който го описва като
привиден несретник с брутално излъчване
— мръсен, омазан, миришеш на алкохол и на гранясала боя... Но тези външни характеристики са декорацията на един огромен дух, роден в една специфична историческа ситуация през 60-те и 70-те, когато европейската и световна култура са много интензивни. „А ние зад желязната завеса преживявахме с копнеж това, което се случва някъде — продължава проф. Памукчиев. — За българската арт сцена в този период Генко е олицетворение на високия модернизъм, знакова фигура с юнашко поведение — авангардист във времето на соца, който върви срещу сресаната, бутафорна, официализирана живопис. А това го превръща в лицето на скрития процес на съпротива чрез изкуство срещу догматизма”.
Кураторите Аделина Филева, Красимир Илиев, Наташа Ноева и Анна Топалова са подредили в залите на първия етаж над 100 произведения на художника, събрани от галерии в страната и частни колекции. „Това е първата истинска ретроспективна изложба на Генко Генков, правена досега", каза пред БТА Красимир Илиев от СГХГ. Събраните картини били два пъти повече от мястото в галерията, но кураторите измислили начин всяка седмица да представят на статив поне по една творба, важна за Генко, обясни той. Единственият проблем бил, че три от най-елитните произведения се оказали в президентството — и изненадващо от
администрацията на президента отказват да върнат платната
в НХГ, чиято собственост са, за да могат да участват в изложбата. „Ние държахме особено на едно много ценно и интересно произведение, което се казва „Алея в парка“, правено през 1961 г., но дори и него не можахме да получим”, добавя Илиев.
100-годишнината ще бъде отбелязана и с биографично издание-албум. Това е първият опит за систематизиране на огромното творчество на Генко Генков. Двуезичният каталог се реализира с подкрепата на програма „Култура“ към Столична община.
Изложбата, която ще продължи до 6 септември, се организира в партньорство с Държавна агенция „Архиви“, Национален дарителски фонд „13 века България“ и със съдействието на държавни, общински и частни колекции от София и страната.
