В моментния културен контекст рецензията за спектакъла на режисьора Иван Урумов "Солунските атентатори" в театър "Българска армия" би могла да бъде и съвсем кратка. Той е всичко онова, което "Оръжията и човекът" в Народния театър не е: контрапункт, антипод, антидот. Той има всичко онова, което постановката на Малкович няма: разбиране за историята, човечност, летеж, екстаз, душа и дух... Наистина, едното е драма, другото – комедия, но и двете са родени от реални исторически факти. Ала "Солунските атентатори" е драматична поема за героите, предизвикали трагични събития с отчаяния си самотен бунт, докато "Оръжията…" е семпъл водевил, за който драматичната балканска реалност е само неясен фон.
"Солунските атентатори" (позната и играна и като „Солунските съзаклятници“) на Георги Данаилов е велика, гениална пиеса. Големият наш писател и драматург е открил човешкия фактор в историята, изваял е индивидуалните характери със замах и нежност, изваждайки ги от човешката масовка, облякъл е идеите във въздействащо афористично слово.
Ярката режисура на Иван Урумов приковава зрителя още с първата поява на актьорите на полутъмната сцена, когато от множеството в редицата се отделят главните персонажи и се заявяват с по няколко куршумени фрази. Че делото иска живота им и скоро ще умрат. Че един от тях е нагласил динамита с къс фитил – да не би случайно да се появи някой по-смел мъж и да осуети всичко… Усещането за обреченост и саможертва придават почти баладична атмосфера за онова, което има да се случи.
Сухите исторически факти говорят, че през април 1903 г. група български ученици от Солунската мъжка гимназия взривяват Отоман банк в града и френския кораб "Гвадалкивир" в пристанището, за да алармират Европа за положението на българското население в Македония и да засегнат финансовите интереси на западните държави в Османската империя, за да ги принудят да действат в защита на българите.
Йордан Попйорданов-Орце, Коста Кирков, Димитър Мечев, Павел Шатев, Борис Сарафов – прокълнатите светци-грешници за каузата на изстрадалата Македония, която в началото на ХХ век още кърви с българска кръв в пределите на Османската империя. В спектакъла те са ядро от страхотно талантливи млади актьори на "Армията" - Ясен Атанасов, Владимир Матеев, Васил Дуев-Тайг и Симеон Дамянов, а "ковчежникът" на анархистите, очарователен бохем, международен аферист и луда глава Борис Сарафов е Иван Радоев – чието мощно изпълнение увлича, макар на моменти малко да затъва в собствените му клишета на саркастичен интелектуалец.
Всеки по своему екстремен характер, младите герои са обезоръжаващи в своя безкомпромисен идеализъм, самообричането им е крайно, богоборчеството им отива, времето им е "премерено", те са тръгнали, за да се "похарчат". Решили са да умрат, дори да имат възможност да останат живи ("Но внимавайте да няма убити от обикновените хорица", казва лидерът им Орце). Тяхното нетърпение да действат експлозивно се сблъсква със стратегията на техния учител Гарванов (гост-актьорът от театър "Възраждане" Йордан Ръсин), който мисли за подготовката на бъдещо въстание, но те си остават от една и съща страна на барикадата. От своя страна пък Сарафов на Иван Радоев е далеч от барикади, той живее на широка нога в Женева (разбира се, на кредит), обаче точно той осигурява динамита за опасното начинание. Принадлежи му и забележителният монолог, определен от него самия като "Шекспир в македонски вариант": "Чудо ще сторя, душата си ще продам на всички дяволи, задника си ще заложа в швейцарската банка, но вие ще имате този динамит. Щом друго нема – сами ще се погребем! Нищо, че един ден ще се свенят от името ни! Нищо, че ще ни хулят, дето сме залагали на безнадеждни средства. Друго немахме – на безнадеждността разчитахме. Прави сте, братя, безумни бехме. Нека за вас остане благоразумието, когато насилват родната ви майка. Слепи бехме, не гледахме напред. Тъй е. Добре сте разбрали. Ослепехме, защото дълго гледахме набучени на щик деца. С кол в задника няма "ту би, ор нот ту би".
Индивидуализирайки речта на героите си, Георги Данаилов понякога я прави да звучи цинично, обагрена с черен хумор, но почти всяка фраза е като завършена сентенция за историята и за човека в историята, а въздействието понякога е подобно на поезия. Всеки от персонажите повече или по-малко има своя лична история, от която ще трябва се отрече в името на каузата. Защото революционерът няма приятели, няма любов – той има само своята смърт. Самият автор приживе е обяснил дилемата най-добре: "Пиесата представляваше един непрестанен и трагичен спор между разума в името на свободата и смъртта в нейно име. Този спор продължава да се изостря и в наши дни и не търпи дефиниция. Тероризмът се осъжда, преследва и проклина, но ведно с това се среща все по-често по всички краища на изумената земя. Може би наистина има някаква грешка в човека".
На сцената на театър "Българска армия" тази грешка е красива.
В спектакъла участват и актьорите Гергана Плетньова (Емили, английската годеница на Сарафов), Лиза Шопова (ярко и остро превъплъщение в Лелята, здраво стъпила на земята, но симпатизираща на бунтарите), Ели Колева, Луизабел Николова, Александър Дойнов, Милен Миланов, Йордан Алексиев. Сценографията и костюмите са проектирани от Нина Пашова, хореографията е на Филип Миланов, музиката – на Добрин Векилов-Дони. Вокалът в песента по стихове на Шандор Петьофи за любовта и свободата – една от доминантните теми в постановката, е на Нети.
Следващите представления на "Солунските атентатори" в театър "Българска армия" са на 6, 17 декември, 12 и 24 януари.
