Едва ли някой ще чака със затаен дъх резултата от гласуването на вота на недоверие. Всъщност, нямаше нужда да се следи дори и обсъждането му, за да се разбере, че всичко ще приключи с провал. И не става въпрос само за парламентарната аритметика, която ясно показа, че кабинетът е в пълна безопасност. А за паралелната реалност, преобръщаща представите за управляващи и опозиция, в която съществува това Народно събрание.
Първо, вотът беше обречен още в мига, в който авторите му от "Възраждане" обявиха мотивите си. Сериозно, можеше ли да се очаква да се получи нещо, след като в центъра на вота беше поставена Русия? Искаме мир с Кремъл, искаме падане на санкциите, искаме многополюсен свят (според визията на Москва) – върху това се фокусираше цялото говорене на "Възраждане". И подкрепата от кого да дойде?
От ПП-ДБ? Абсурд, обединението се кълне във вечна вярност на евроатлантическата общност. От ДПС-НН? Та формацията на Делян Пеевски така е затиснала правителството с тежката си сянка, че управляващите, дори и да искат, няма да могат да се измъкнат изпод нея (а те не искат). От БСП, като явно проруска формация? Никога няма да стане – откакто влязоха във властта, позитанците нямат проблем с Вашингтон, включително с поръчаните американски изтребители и ядрени реактори, които доскоро толкова ги дразнеха. От ДПС-ДПС? Доганистите са толкова уплашени, че могат да изтърват сламката, с която се държат за властта, че няма и насън да посегнат на правителството.
Кой остава? Мъниците от МЕЧ и "Величие". С тях обаче "Възраждане" не може нищо да постигне, освен да подскачат заедно срещу управляващите с надеждата, че ще впечатлят избирателите. То това изглежда е била и целта на цялото упражнение – трите формации да изпъчат гърди, че са единствената истинска опозиция на властта, а всички останали да обругаят, че са роби на Пеевски и Брюксел. За управляващите това беше позната игра, която те подеха с лекота. Така четири часа пленарно време отидоха в безсмислена размяна на обвинения кой е за ЕС, кой е за Русия и кой кога се е продал на "Новото начало".
Като оставим настрана вота на недоверие, излиза по-фундаменталният въпрос -
има ли опозиция, която да застраши кабинета? Тук погледите веднага се насочват към ПП-ДБ. Обединението обеща, че ще се бори с "корупционния модел" и съвсем наскоро можеше да се прояви в тази посока заради новия държавен бюджет, който натовари страната с милиарди дългове. ПП-ДБ обаче избраха да дадат отсрочка на кабинета до юни, когато се очаква Брюксел да каже дали ни пуска в еврозоната. Добре, да кажем, че това е отговорното поведение в случая, все пак става въпрос за национален приоритет. Сега ПП-ДБ обещават да докажат твърдата си опозиционност с вот на недоверие заради "вредна за страната икономическа политика" на мига, когато имаме гаранция, че влизаме в еврозоната. Е, тук вече нещата стават странни.
Ако стигнем еврозоната, управляващите веднага ще обявят това за успех на икономическата политика на правителството. Неизбежно е да се хвалят с това, независимо дали е тяхна заслуга, също както русофилската БСП и до ден днешен твърди, че е вкарала България в ЕС. Как ПП-ДБ ще извъртят един безспорен успех за България като провал за правителството? Насред един момент на национален триумф ще кажат на управляващите – провалихте се, отивайте си? Или чакат влизането в еврозоната да се издъни и тогава ще отприщят справедлив гняв към правителството? Но тогава защо говорят, че ще внесат вота на недоверие, само когато имаме гаранции, че приемаме еврото? Нещо в цялата тази схема изглежда крайно недомислено.
А отгоре на всичко ПП-ДБ са само една парламентарна група с 36 депутати,
които не стигат дори за самостоятелен вот на недоверие. Към кого могат да се обърнат, ако се решат на сериозна атака към кабинета? Троицата "Възраждане", МЕЧ и "Величие"? Веднага ще бъдат удавени в нападки, че се събират с националистически и антиевропейски сили. Пък дори и да намерят начин за взаимодействие с трите формации, те всички заедно (90 души) остават далеч под нужната бройка депутати за успешен вот на недоверие.
Това няма да се промени даже и като се добавят 19-те парламентаристи от ДПС-ДПС. Не че на тях може да се разчита. Напук на пренебрежението и дори презрение, с което управляващите ги третират, депутатите от ДПС-ДПС още се надяват, че могат да спечелят нещо от близостта си с властта. Някое зам.-министерско място, назначение в държавен регулатор или поне защита от настръхналата срещу тях прокуратура. Сега се заричат да пазят кабинета само до влизането в еврозоната. А дали след това няма да си измислят друг предлог да останат в мнозинството? И по-важното – ще останат ли тези 19 човека единни на фона на бушуващите вражди в лагера на Доган, както и на зачестилите дезертирания от неговите структури в посока към "Новото начало"?
Така стигаме до формацията на Делян Пеевски.
С неговите 29 гласа управляващата коалиция явно се чувства сигурно и комфортно. И той изглежда няма проблем да ги предостави. Управляващ ли е, опозиция ли е, никой не може със сигурност да каже. Името му изскача навсякъде, когато стане въпрос за управленски решения, а в същото време захапва кабинета и неговия премиер все едно е техен противник. И колко време ще изтрае в тази странна позиция? До еврозоната? Докато се избере новата парламентарна квота във Висшия съдебен съвет и следващият главен прокурор (ако въобще се стигне до това)?
Какъвто и да е отговорът, Пеевски очевидно е ръката, която поддържа наклонената кула на правителството от падане. И няма никакъв проблем да лавира между управляващ и опозиция, докогато му е угодно. В същата позиция, макар и по принуда, е другото ДПС, което хем отчаяно се мъчи да остане до властта, за да изкрънка нещо, хем беснее срещу нея, когато не получава нищо. Останалите формации нито имат сила, нито имат разумен план, за да застрашат управлението. С такава опозиция кабинетът, подчинен на "Новото начало", може и 100 години да изкара.
