Не е задължително, ако си директор на Сатиричния театър, да имаш и чувство за хумор, но все пак помага. „Ако прекалено драматично възприемаме света и себе си, едва ли ще успеем да направим големи крачки. От вселенска гледна точка ние сме изключително нелепи. Има 2 трилиона галактики във Вселената и ние сме някъде там, даже може би не се и виждаме с най-силния телескоп, а имаме претенции и самочувствие, които са много смущаващи. Така че, ако не гледаме с ирония на всичко това, ние сме загубени“, разсъждава шефът на Сатирата – актьорът и режисьор Калин Сърменов.
В момента той пише сценария за церемонията „Златен кукерикон“, на която през април ще бъдат връчени поредните награди за театрални постижения в областта на комедията. След това ще поставя пиеса за четирима, която ще се качи на сцената в началото на идния сезон. А за десерт си е оставил отдавна лелеяна роля – Иля Обломов от едноименния роман на Гончаров, който се надява през 2025-а, живот и здраве, да успее да режисира. Като директор май няма кой знае от какво да се оплаче, защото и от него не се оплакват: твърди, че заплатите в подопечния му театър вече са с 68% по-високи от средните в бранша.
До 13 февруари в столичната галерия „Нирвана“ на ул. „Ангел Кънчев“ 17 пък може да се види дебютната самостоятелна изложба на мастития театрал, чиято първа специалност е художник. Съвсем неслучайно тя е наречена „Светлата страна на нещата“. „На стари години да направиш първа изложба – значи се подмладяваш“, с намигване обяснява Сърменов и обещава, че ще има и други. И в спомените той си се връща най-напред към истории от прощъпулника си в изобразителното изкуство, белязали го, за добро или за зло, за цял живот.
Да бъдеш първи под чертата
Човек минава през различни неща в живота си, обаче случките, които го променят, са като трасиране на пътя. Една такава случка за мен беше първият път, когато не ме приеха в Художествената гимназия. Кандидатствах наравно с всички и след като излязоха резултатите, аз бях първото име под чертата, а влизаха деца със значително по-нисък бал от моя. Само защото моите родители не бяха членове на БКП, а тогава имаше една графа в изпитите за партийна принадлежност на родителите. Те не бяха от БКП, а бяха от ОФ – всички останали по онова време бяха от ОФ, нямаше избор – и моят бал, подредил ме на 16-о място, се оказа недостатъчен. Това беше един от големите ми уроци. Прибрах се вкъщи и не можех да повярвам, че трудът ми не е оценен. Слава Богу, в моето семейство никога не са се опитвали някак да замажат очите ми относно средата и внимателно ми обясниха, че комунизмът действа така срещу можещите, мислещите и различните. Но това беше първата случка, сблъскала ме с неща, които бяха извън усещането ми за идеализъм и смисъл. Попаднах в лапите на това, което донякъде предначерта какво ще се случва оттук нататък. На другата година с приравнителен изпит влязох в следващия клас на Художествената гимназия. И бях много изненадан, че нивото на тези, които са учили една година преди мен там, е по-ниско от нивото на тези, които влизаме с приравнителен.
Младостта е време, в което ти трупаш желание да се научиш, цялата ти енергия е отворена, всичките ти чакри чакат да бъдат провокирани с емоции, но така или иначе пак се стигна до някакви големи препятствия и за съжаление историята се повтори и в Художествената академия: тогавашен шеф на комисия по приемане на картини в изложба ми заяви, че докато е жив, аз няма да видя изложба или своя картина в изложба. Това беше мигът, в който реших да се откажа от рисуването и от това да стана художник. Понеже никой не вярваше, че комунизмът ще си отиде, прецених, че няма смисъл да се продължавам да се занимавам с рисуване. Дечко Узунов ми беше наблюдател: тогава випускниците имахме такива ментори, професори от Академия, които ни насочваха към скулптура, живопис, графика в зависимост от дипломната изложба, която правиш. Отидох при него и му казах: ми, аз няма да се занимавам с рисуване… Той го прие като предателство. Разсърди ми се. Но аз просто нямах друг избор. Затова станах артист. А през живота си не бях издекламирал и едно стихотворение…
Без кафе в неделя
После, вече като студент в Театралната академия, силно се вълнувах от емоциите, които предизвикваха в мен Сатиричният театър и хората, които работеха в него – изключително много се възхищавах на таланта им. Един ден си спомням как стоя на прозореца на ВИТИЗ – беше неделя и в неделя нямаше откъде да се вземе кафе. А пък на служебния вход на Сатиричния театър имаше машина за кафе. Но аз гледам отгоре и не мога да събера смелост да отида и да влезна да взема едно кафе. Представях си как ще видя Парцалев, ще видя Коканова, ще видя Стояна и ще си глътна граматиката, без да знам какво да кажа. Тогава не съм и предполагал, че един ден ще бъда 10 години вече директор на тоя театър… Така че той, животът, се шегува понякога с теб. Между другото, може би си личи в моето мислене, в работата ми, че изпитвам уважение и респект към всички, които са били свързани с театъра преди мен. Аз, като ме приеха в Театралната академия, толкова се притеснявах, че слизах от тролея една спирка по-рано, за да походя и да си уравновеся дишането. За съжаление, в днешно време виждам, че не ги възпитават така – днеска гледа кой каквото може бързо да вземе, да се бие в гърдите и да излезе на преден план, но това за възпитанието и образованието в нашите среди е една друга тема…
Много си висок…
В Театралната академия дойде ред за другия ми сблъсък с действителността. Моят преподавател Гриша Островски ме разпредели като студент в една пиеса, която трябваше да се постави в „Сълза и смях“ – „Крадецът на тролейбуси“ от Георги Данаилов. Трябваше да играя главната роля, на момчето. Започнахме да репетираме, репетирахме, репетирахме и в един момент Гришата ме вика и казва: ти няма да играеш. Защо? Ами Жоро Данаилов каза, че си много висок. Ама, професоре, аз бях висок и преди един месец като почнахме да репетираме – не съм бил по-нисък тогава… Ами, това е положението! Много тежко го преживях, защото беше пореден шамар по вярата и по начина ми на мислене. Онова, което особено ме изненада, бе, че Гриша Островски може да го направи, но беше факт. Човек се калява в такива случки. На всичкото отгоре по-късно, когато бях изкарал и всичките си изпити по режисура в НАТФИЗ, Гришата (тогава зам.-ректор) не ми даде диплома, защото беше излязъл някакъв закон, че не може да се учат актьорско майсторство и режисура едновременно. Минаха две години, откакто бях завършил, и той ми се обади: „Ще взимам режисьорски клас, ела. Аз ти го дължа на тебе, ти си си взел изпитите, само да се дипломираш“. И аз отидох. Беше ми казал „А бе, трябва формално да се минат изпитите тука“…и на втория изпит ме скъса. Такива весели неща се случваха тогава. Впоследствие завърших кинорежисура – имам театрална режисура, завършена семестриално, но не съм се дипломирал като театрален режисьор.
Всички тези истории ги разказвам, защото те бяха част от социалистическото мислене и от начина на изграждане на правила. Никого не обвинявам и не правя генерални изводи, но това са истини и факти. Начинът, по който се възприемаха моженето, неможенето, емоциите, смисълът – всичко беше страшно изкривено. И то промени хората до такава степен, че, струва ми се, в момента нашето общество се намира в това състояние заради тази изкривеност на призмата…
(Разговорът с Калин Сърменов е проведен в Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим у нас)
