Медия без
политическа реклама

5 истории на оперния певец Атанас Младенов

Известният баритон разказва за страстта по моторите и съдбовните срещи на сцената

 Атанас Младенов с годеницата си Елеонора Джоджоска и френския булдог Пърси.
Личен архив
Атанас Младенов с годеницата си Елеонора Джоджоска и френския булдог Пърси.

В оперните среди казват, че басите завиждат на тенорите за красивите романтични роли, а тенорите – на басите заради разтърсващите драматични партии. Никой обаче не завижда на баритоните: баритонът понякога е натрапникът, който създава любовния триъгълник, лошият герой, който обаче много често преживява катарзис – започва като злодей, но се пречупва и дори се жертва за кауза. Превъплъщенията му са сложни, многопластови – изобщо баритонът е „специфична гад“. Обяснението е на талантливия солист на Софийската опера Атанас Младенов, баритон. За младата му възраст неговият репертоар е впечатляващо богат: италианска опера, руска класика, френски композитори, Вагнер… Наскоро под звездите на пл. „Александър Невски“ той изигра и най-българския светец – Йоан, в ранните години от живота му, в музикалната поема „Рилският пустинник“ от съвременния композитор и духовник отец Кирил Попов. Голямото предизвикателство на тази роля е, че в нея…няма пеене, само огромен поетичен текст, изискващ актьорско майсторство като в драматичния театър. „Трябва да си призная, че в нито едно представление, нито веднъж, нямам 100% успеваемост да кажа целия текст. Ама това го знаем само аз и група руски учени…, но и диригентът го знае“, шегува се Атанас. 

След като завършва с отличие класа по оперно пеене на проф. Нико Исаков в Националната музикална академия, Младенов специализира в Българския културен институт „Борис Христов“ в Рим и 3 години учи в консерваторията „Джоакино Росини” в Пезаро. Ала Италия не успява да го приласкае завинаги, защото осъзнава тъжната истина, че там малцина съумяват да се издържат, пеейки само опера. В това уравнение има грешка, смята баритонът. Мисълта денем да прави пици, а вечер да влиза в костюма на Крал Ричард, както се налага на повечето от колегите му, го тероризира и той стяга куфарите обратно за България. Сега е сред водещите мъжки гласове на Софийската опера и е щастлив.

За идния оперен сезон Наско си е „подал заявката“ за ролята на ревнивеца Форд от „Фалстаф“ на Джузепе Верди. В новия Вагнеров „Танхойзер“, който ще се работи през май и юни, го чака елегантната партитура на Волфрам фон Ешенбах, идеална за баритон като него. А в късното лято идва ред за „Палячи“ от Леонкавало, където го привлича образът на Силвио, тайния любовник на главната героиня Неда. „Ако не ми го дадат, имам и лопата, и алиби…“, в духа на драмата заявява той. А „Рилският пустинник“, освен в Операта и на площада, може да се появи в подножието на Белоградчишките скали или пред портите на Рилския манастир – само на 2 км нагоре в гората е истинската пещера на св. Иван Рилски.

Атанас Младенов споделя деня си с френския булдог Пърсифал и с красивата си годеница Елеонора Джоджоска – македонско девойче от Прилеп, пълна отличничка в Музикалната академия и един от най-обещаващите ни млади сопрани, вече с участия в афиша на Националната опера. За удоволствие и релакс баритонът пришпорва мотор, понякога подрънква на китара. „Ако някой ми се върже на акъла, някой ден ще си направим рок банда. Като в обявата: „Известна група търси басист, китарист, клавири, барабани и вокал“, такова ми е положението в момента“, усмихва се той.

 

Понякога играта се превръща в реалност

Нещо, което е оставило страхотна диря в съзнанието ми, е един детски спектакъл на „Вълшебната флейта“ в 10 ч. сутринта, примерно в сряда. Ти във вторник си имал репетиция на нещо съвсем различно до 10 вечерта и съответно в 9 сутринта, като отидеш в гримьорната, виждаш само как едни сомнамбули сноват из коридорите. Обаче в тоя ден бяха дошли няколко автобуса с деца от един дом за сираци. Това беше нещо наистина различно. Обикновено всички подхождаме със снизхождение към детския спектакъл: много често с натрупването на брой представления си позволяваме да импровизираме на тема текст (там има не само арии, но и разказвателна част), отпускаме се да правим повече смешки за родителите, защото децата отиват на опера, ама родителите им купуват билети. Ако на родителите споменът е „Боже, как преживяхме тая тъпотия?!“, никога повече няма да отидат на детски спектакъл, а ако им е било забавно, ще предложат да се върнат още на следващата седмица. Обаче тогава беше различно, помощник-режисьорите ни предупредиха да караме малко по-стриктно, че това са едни по-специални деца от приют в провинцията… Те са станали много рано сутринта и са пътували до Операта. Като клин е останало в главата ми: излязохме на сцената, изиграхме си спектакъла доста канонично, но никога няма да забравя погледите на тия деца, които всъщност за пръв път в живота си гледаха опера, и то на малка сцена, с педя дистанция от нас. Тия деца ни наблюдаваха като някакви нетукашни създания, буквално с благоговение, като хипнотизирани. Това няма да го забравя никога: ти играеш спектакъл и в един момент разбираш, че това изобщо не е на игра, това е истинско за тях! Не беше поредният досаден сутрешен ангажимент, получи се някаква магия, нещо грандиозно се случи. Когато приключи, всички бяхме разтреперани и колеги с много по-голям стаж от мене питаха: „Вие разбрахте ли какво стана току-що?!“… Няколко дни по-късно играхме пред изискана публика от бизнесмени и политици. Мислех си: „Боже, вие само ако знаехте, че въобще мястото ви не е тука, вие сте за зоопарка…“. А ония невръстни създания, които за първи път срещнаха изкуството – това определено беше истинско. Ей такива случаи оставят следа…

 

Пътят към целта е по-интересен от самата цел

Много обичам процеса, при който от отделни елементи да се сътвори един цял спектакъл, да стане едно ново същество. Защото спектакълът е едно ново същество, лошото е, че много хора го раждат и някой понякога нехае, друг пък го прави, за да блесне, а не си дава сметка, че е само звено от цялото. Това е колективен спорт и много е сладко, като видиш как се натрупват репетиции и в един момент онова, което е започнало на маса просто с четене на текст, тръгва реално да се случва и да се сглобява истински спектакъл. Това е нещо, което винаги ми е харесвало. Всеки път, когато правим ново заглавие, стигам – някъде по-рано, някъде по-късно, някъде никога – до момента, в който съм щастлив да отида на N-тата поредна репетиция, защото вече имам усещането, че съм част от един жив организъм… Е, има и много тъжни моменти. Когато например режисьорът изобщо няма представа какво прави и в един момент казва: това не ми харесва, сменяме концепцията, променяме всичко. Страхотно, уважаваме твоето мнение, но може ли някой да уважи и нашето, защото пък ние, артистите, сме се трудили примерно 3 седмици за това. Чакайте малко, а вие знаехте ли какво почвате всъщност?!... Друг тъжен момент е, когато си репетирал 3 месеца с пиано (защото репетициите обикновено са с пиано, оркестърът си е допълнително звено, той идва много по-късно в целия пъзел), и когато той дойде и засвири, ти с ужас установяваш, че вие сте репетирали „друга опера“… Ей такива моменти… Да, целият тоя аспект на създаването на един спектакъл – той е по-интересен от самия спектакъл. Всеки път е така и всеки път съм щастлив, че точно това правя. Не бих бил щастлив да върша нещо, което става по-лесно…

Няма да забравя процеса, когато преди 7 години започнахме да правим „Парсифал“. Това е много специфична опера, в която на мен ми се падна ролята на Амфортас – предводителя на Ордена на пазителите на Свещения граал. Само че този човек е съгрешил и е ранен от копието на съдбата, онова копие, проболо Исус на кръста, и тази рана няма да зарасне никога. Отвъд директния плътския аспект, като си представим, че всичко това се случва в различи етажи на психиката на едно същество – в него го има и предателя, и спасителя, и мъченика, има всичко – и става твърде интересно и завързано на фона на благата християнска музика. И ти се изправяш пред висока, непреодолима стена – беше страшно сложно, самият текст е силно митологизиран от Вагнер. Девет месеца работихме това произведение – пет часа и половина опера, и ти се сблъскваш с ужаса, че това просто няма научаване, то е безкрайно. Беше април, премиерата беше насрочена за юли, а ние си давахме сметка, че още не сме до кривата круша, нас ни делят 3 км от кривата круша… Всички изпаднаха в дупка, няколко колеги се разболяха. Но в крайна сметка се справихме.

 

„Вярвай ми, ще става все по-зле“…

Репетираме „Тристан и Изолда“. Премиерата беше на 26 февруари, ние сме го започнали примерно на 5 септември – това е една нищо и никаква 5-часова опера… Седнахме да го учим, обаче той репертоарът си тече. А аз имах проблем – имах херния и в един момент бавно, но сигурно почнах да падам извън борда и трябваше да я отстраня, защото тя пречи и на пеенето. Проблемът е много характерен за певците, те масово страдат от това заради напъна на диафрагмата. Ние и балетистите – защото те пък вдигат партньорките си. Тя може да е много фина и крехка, ама ти я вдигни 40 пъти на репетиция – 40 пъти по 45 кг, познай колко тона си вдигнал днес. И утре пак. Така се наложи да отпадна от „групата на Шаро“ за известно време. Премиерата мина без мен, но един колега се разболя, беше толкова зле, че дори не можа да излезе да се поклони. На другия ден нямаше вариант, освен аз да изляза да изпея следващите спектакли. Вече се бях възстановил, физически нямах проблем, обаче не бях пял от 50 дни, а говорим за 5-часов Вагнеров спектакъл! Не че отговорността ти е да не съсипеш спектакъла, а заради твоята лична гордост – че ти искаш да се представиш добре. Човекът Х от публиката няма да разбере дали ще изпееш два криви тона, но ти поемаш лична отговорност пред своите колеги, с които 7-8-9 месеца сте били в репетиционната зала. Сега си давам сметка, че това е излишна доза нерви, която ние всички си сервираме с големия черпак, обаче в оня момент ти не го осъзнаваш това. Отидох в гримьорната, застанах пред огледалото, отворих крана да си измия лицето и си викам: „А сега ми обясни какво ще правиш?!“. Гарантирано си скъсих живота с половин година тая вечер. А тя мина окей, после на другата вечер беше следващият спектакъл – и все едно нищо не се беше случило, влакът си тръгна по релсите. Точно заради това имаме толкова много репетиции – защото после си адекватен дори след сума ти време. Но сценичната треска съществува винаги и даже се увеличава с годините. Говорил съм си с колеги с много повече стаж в операта – „Вярвай ми, става все по-зле“, казват те. Напук на целия опит – защото по-младият човек хвърля бомбата и след това започва да се представя често добре и така всеки има все по-големи очаквания към него. Е, да де, ама аз съм жив човек, не съм джубокс…

 

15 часа на мотора – това ли всъщност искам?!

За мотора – много хора ме питат: защо го правиш? Не заради адреналина. Още преди Италия бях силно повлиян от моторния спорт, качвал съм се по разни мотоциклети, но не беше кой знае какво. В Италия обаче се запалих, защото хората там масово се придвижват по тоя начин – с всевъзможни веспи, моторини и т.н. Имах период, в който и аз се придвижвах точно така и тая страст се разпали. Сдушихме се с няколко души, които пътуват страшно много с мотоциклети, и ни попадна един многосериен филм на двама доста известни актьори – Юън Макгрегър и Чарли Бурман, които тръгват с мотоциклети от Лондон и с двете машини обикалят целия свят, а екип с 5 камери ги следи. Казах си: искам да обикалям така и аз. Това е романтичната страна на нещата, но човек не си дава сметка, че е изключително скъпо, времеемко и всъщност много сложно да се осъществи. Имам приятели, които сега преминаха през Турция, Армения  и в момента влизат в „-становете“ – Таджикистан, Киргизстан, Узбекистан… Пътуването ще им отнеме 45 дни. Те са някакви щастливци, първо, че имат 45 свободни дни, после, че могат да отделят по 7000 евро да го направят.

…Преди  време след един спектакъл във Велико Търново се прибрахме и с няколко приятели тръгнахме с моторите към остров Тасос, след остров Тасос – ферибот, Родопите, Подбалканския път и чак до най-северната точка на България – Дуранкулак. Няма да забравя как си помислих: „Аз си сбъдвам мечтата, аз пътувам на много километри!“. 900 км за един ден в средата на август, навънка камъкът се пука от жега. Тръгнали сме в някакъв момент, 10 часа по-късно сме още под слънцето на пътя. Спрях и си казах: „Аз за какво го правя това нещо?!“... И това беше повратната точка. 15 часа на мотора са безумно много, слизаш – абсолютно всичко те боли. Пристигнахме и аз не знаех къде ми е лявата ръка – до такава степен си уморен, до такава степен си на автопилот, че в един момент си даваш сметка – не това искаш. Оттогава не съм имал дълги пътешествия. Сега къде се разходихме последно с годеницата ми? До родното място на Елин Пелин село Байлово. Отидохме, върнахме се – кратко, обикновено и прекрасно. Като си на мотор, красивото е, че ти се сливаш с природата – в дефилето усещаш, че е по-студено, край реката мирише на вода, понякога те брули вятър, не е като да си пуснеш климатика в колата. Тоест, ти си реален участник на 100% в целия процес на пътешествието, и сякаш постигаш някакво сливане с пътя, момент на някаква нирвана.  

 

Различни опери – различна любов

Предпоследната премиера в Софийската опера беше „Вълшебната флейта“. Тая опера си е наистина вълшебна и тя беше поводът да се запознаем с Елеонора. Не че не се бяхме виждали и преди, ама беше друго някак си… Ей това е интересното на репетиционния процес – ти си решаваш твоята част от уравнението, обаче осъзнаваш, че има много други хора около теб и много от тях ги виждаш в различна светлина. И някои стават твърде интересни. И така. Беше опознавателен процес, може би и защото бяхме доста по-международен екип, имахме доста повече време, в което да си напаснем сцените и да се сдружим. И да, защо да не го кажа – незабравимо ми е, защото се срещнахме с това прекрасно момиче. Хвърляхме си погледи и в един момент…тя прояви повече инициативност, аз бях льольо… Излизахме няколко пъти, после почнахме да излизаме много пъти и така се случиха нещата. Всъщност точно това е интересното – понеже във всяка опера ти си различен герой, ролята ти е различна, това отприщва различни аспекти от теб. И някак си като че ли това, което моята роля носи, и това, което нейната роля носи, и това, което сме ние двамата като личности и характери – всичко се преплете и беше много красиво. Тя беше първата дама на Царицата на нощта, а аз – Папагено, онзи човек с обикновените неща. Винаги съм играл страдалци и идеалисти, а Папагено е типът, който казва: „Искам топло легло, храна и жена. Точка. Това е щастието в живота“. Е, при нас беше по-романтично. Но предполагам, че ако примерно се поставяше „Саломе“, изобщо нямаше да се случат нещата между нас по тоя начин. „Вълшебната флейта“ е по-близко до човека в неговата природна същност и понеже музиката на Моцарт е витална, не е някаква префърцунена идиотщина, аз съм щастлив, че се получи точно това и от няколко месеца сме заедно.

Последвайте ни и в google news бутон

Още по темата