Един от най-великите волейболисти в историята ни - Димитър Златанов, днес навършва 75 години. Роден на 9 ноември 1948 г. в Ихтиман. Той е олимпийски вицешампион с отбора ни от игрите в Москва през 1980 г., световен вицешампион от първенството в София през 1970 г., като тогава е обявен и за нападател №1 в света. Златанов е единственият българин във волейболната Зала на славата в Холиоук, Масачузетс, както и първият европейски волейболист в Япония. Знаменосец е на делегацията ни на олимпиадата в Мюнхен през 1972 г.
Деветкратен шампион на България с ЦСКА като състезател и трикратен като треньор. С "червените" става и европейски клубен шампион през 1969 г. 

1. Детството ми в Ихтиман

Още тогава бях по-висок от останалите, за 1-2 години дръпнах и надминах връстниците си, някъде към седми-осми клас. Тогава нямаше компютри, както днес. Нашите игри бяха на улиците. Ходих през лятото да се къпя в реката. Помагах на майка ми в работата - тя беше в местното ТКЗС, беряха ягоди, малини. Правихме си и дълги преходи - от един от склоновете на Ихтиманска Средна гора минахме от другата страна - до село Белица, където имаше тепавици и мелници на реката. Бяхме само чували за тях и искахме да ги видим... Леля ми навремето казваше: "Ти си дете на любовта", защото разликата с брат ми и сестра ми не бе малка. Действително - родих се, когато батко ми отиде в казармата.

2. Как се запалих по волейбола

За първи път видях волейболна топка на едно игрище до казармата, която бе до нас, когато войниците си играеха. Баща ми не бе любител на спорта, той не вярваше в спорта. Той не можеше да разбере, че да си спортист също може да е професия, която може да изхрани едно семейство. Може би имаше опит от зет ми - мъжът на сестра ми, който беше футболист и ходихме да гледаме мачовете му. Тогава думите му бяха: "22 празни глави гонят една празна топка, а пък ти я биеш с ръце". Баба ми и майка ми обаче го убедиха да ме остави да си следвам кариерата. Спомням си как се бяхме профилирали юноши старша възраст в Ихтиман и имахме едно гостуване в Пловдив, където играхме с тимовете на местния спортен техникум, на Радомир... Добре се представихме и един от моите съотборници - Ристето, тогава каза на треньора ми, че не ме дава и за двамата близнаци от отбора на домакините, които вече бяха национали.

3. Как срещнах съпругата си

Това се случи по време на световния младежки фестивал в София през 1968 г. Тогава вече се познавахме, но бегло - излизали сме волейболните отбори мъже и жени, които играеха на игрището в "Дружба". На едно турне в Париж бяхме съставите на ЦСКА - мъже и "Славия"- жени, и ни се наложи заедно да купуваме хляб за групата - 40-50 човека, та вече по-близо се опознахме, докато купувахме франзели за другите. Избраха ни понеже бяхме аз най-малкият от мъжете и тя от жените - така ни посочи моят приятел Васил Симов. Разходихме се, показах ѝ "Шан-з-Елизе". Когато решихме да направим сватба пък федерацията насрочи дата, тъй като нямаше време от ангажименти, и Мария бе в националния отбор. Тогава ѝ обещах да отидем един ден на сватбено посещение в Париж и така не го сторихме до днес. Интересното е, че два дни след сватбата трябваше да замина на турнир в Бразилия и така вместо меден месец - отидох там, но без жена ми. По-късно Мария се отказа от кариерата си заради мен и семейството ми, отказа се и да бъде преподавател по физическо възпитание в университет, за да тръгне с мен и семейството ми в Салерно, Италия през 1988 г.

4. В Германия искаха да стана техен национал

Идеята бе на германците, които правиха отбор за олимпиадата в Мюнхен. Бяхме на един турнир и на официалната вечеря след него техният ръководител говори с нашия - тогава бе Кирил Николов. Той се учуди как това може да се случи. Предлагаха дори три автобуса в замяна. Нашият ръководител обаче отвърна, че няма как да се случи подобна размяна.

5. Авантюрата в Япония

Отидох да играя в тима на Осака през сезон 1982/83. На летището ни посрещнаха с плакат на български "Добре дошли, семейство Златанови". Пътувах тогава със съпругата си Мария и сина ми Христо, който бе на 5 години. Японците са много любознателни, учтиви и дипломатични и бе задължително за тях да покажат подобно уважение към мен като непознат за тях за момента. Дотогава бях ходил три пъти в Япония с националния отбор, но за мен това бе съвсем нова държава и култура. По-късно, когато вече започнахме да се разхождаме тримата, ми направи впечатление, че сякаш се обръщаха след мен и си викаха: "Колко високи хора..." Реших да се обърна на свой ред и действително ме гледаха и измерваха с очи.
В началото живеехме 10-ина дни на хотел, тъй като японците държаха да обзаведат апартамент по наш вкус. Искаха да се чувствам спокоен там след тренировка, за да съм на ниво всеки следващ ден. Дори настояха Мария и Христо да пътуват с мен навсякъде в Япония, включително с групата, когато имаме мачове. Така цялото семейство обиколихме заедно Япония. Местните много държаха на мен. Казваха, че за тях е достатъчно нищо да не правя в игрището. Ако искам, да си държа ръцете на кръста, но само да съм на игрището. Имаше обаче любопитен момент преди заминаването ми. За да не отида там като професионален волейболист, трябваше да бъда нещо като сътрудник между България и Япония. Така претекстът беше, че съм представител на "Винпром" там, нашите хора го измислиха. Но това си беше само проформа...

6. Срещите ми с Берлускони

Силвио Берлускони имаше една амбиция да направи няколко отбора по колективни спортове, т.нар. "Полиспортива". Той ме избра за треньор на волейболния тим, работих шест години там. На една Коледа събра всички спортисти и треньори, говори с всеки от нас. На мъжете подари по един касетофон, а на жените ни - парфюм. Беше много ясен в изказа си. Казваше: "Искам това и това. Ако имате проблеми - знаете на кого да се обадите и ще бъде решен." Тогава падна Берлинската стена и Берлускони се пошегува с мен: "Христо, сега вече спокойно можеш да говориш."

7. Как достигнах до Залата на славата

Това е признание за труда, изживян и натрупан през цялата ми кариера. Когато вече бях приет през 2007-а, ми споделиха, че много трудно са се свързали с мен. Коментарите им бяха, че не са успели да се свържат с българската федерация. Стигнахме по странични пътища, чрез един частен волейболен сайт. Усещането, когато влязох в салона и видях насреща първия човек, измислил волейбола - Уилям Морган, а зад него световни величия от различни поколения, ми настръхнаха косите. Имах едно чувство, че влизам в историята. Казваш си "И аз съм дал нещо за този спорт на света"...