Аличе Рорвахер заедно с Паоло Сорентино и Матео Гароне е част от вълнуващата най-нова вълна на италианското кино. Но за разлика от тези на мъжете нейните филми са нежни, интроспективни и потопени в атмосфера на южняшки магически реализъм. Тя е на 36 и има зад гърба си три пълнометражни ленти, две от които й носят наградите "Гран при" (за "Чудесата") и най-добър сценарий (за "Щастливия Лазаро") от фестивала в Кан. Последният й, трети, филм гледаме вече и по кината у нас, след българската му премиера на "София филм фест" през март. Който познава "Чудесата" или дебюта й Corpo Celeste, има известна представа какво да очаква от детето на природата Аличе (израснала е в нещо като комуна, без достъп до кино, телевизия и дори църква), но и за подготвения зрител "Щастливия Лазаро" - по-правилно би било на български да е "Щастливия Лазар" - е великолепна изненада. Един от най-прелестните европейски филми на изминалата година, вълшебна история без капчица холивудско лустро.
Наивният Лазаро живее в селцето Инвиолата ("ненакърнена") като част от едно голямо разширено семейство. Няколко поколения водят примитивен, архаичен живот като изполичари на тютюневата аристократка Алфонсина де Луна. Действието би могло да се развива в по-миналия век - само че Рорвахер прочела историята за незаконно крепостничество в италиански вестник отпреди двайсетина години - така че буколичният анахронизъм на техните дрехи, нрави и бит е рязко разтърсен от смартфона, слушалките и модерното облекло на Танкреди, мечтателно настроения и разглезен син на маркизата. Лазаро - селският добродушен идиот, си мисли, че в негово лице е намерил първия си истински приятел. Двамата завързват странно съзаклятничество, което приключва с разрушаване на селската идилия. Fast forward, следващата глава от историята ще се разиграе в перифериите на враждебния, мръсен и шумен град.
Една от най-вълнуващите киномагии на Аличе Рорвахер е нейната смела интерпретация на филмовото време. "Това е част от нашия живот в Италия, казва самата режисьорка, тук е най-обичайното нещо на света да видиш бензиностанция редом с римски акведукт". Така и в нейните филми миналото и настоящето живеят ръка за ръка, светове се сблъскват, без да си пречат. В "Щастливия Лазаро" скоковете във времето са почти научнофантастични. Едни остават неподвластни на изтичащото време, други - хора и сгради - остаряват, грохват и пропадат. В тази игра на нелинейно време Лазаро оправдава своето библейско име - все пак Лазар е първият възкръснал в Новия завет, преди дори Исус, а сюжетът на филма вгражда и мита за Франциск от Асизи и вълка. Имената на персонажите и местата също са част от плетеницата символи на Аличе: Танкред(и) пък е младият военачалник на Първия кръстоносен поход.
Титулярят Адриано Тардиоло е натурщик, който за пръв път застава пред филмова камера (Рорвахер упорито снима само на лента, "Супер16"), а - както и в "Чудесата" - една от водещите женски роли се изпълнява от нейната по-голяма сестра Алба Рорвахер. Останалите актьори са повече или по-малко импресионистични мазки, елементи от голямата картина, които преминават почти анонимно през пейзажа и историята. В "Щастливия Лазаро" има и остър социален нюанс - срещу проклетия и маргинализиращ градски капитализъм, но не това е основното. Филмът на Рорвахер притежава една изящна старомодност и непреходност, страняща от модерното и бързоликвидното, което кара критиците в родината й да употребяват в рецензиите си за нея имената на Фелини, Пазолини, Ермано Олми (особено с "Дървото на налъмите").
Красив и вдъхновяващ филм за свещеното в профанното и за доброто, което се крие на най-неочаквани места.
