Изненадващо, големите фестивали не са били особено щедри към Педро Алмодовар в неговата ярка, блестяща, продължаваща пет десетилетия кариера. До това лято емблемата на испанското кино от края на XX и началото на XXI век нямаше "Златна палма", "Златен лъв", "Златна мечка"...
Това се промени през септември във Венеция, където неговият филм "Съседната стая" спечели голямата награда. По днешните стандарти режисьор на 75 години никак не е престарял, но спокойно можем да тълкуваме този реверанс към един от по-слабите му филми като приз за цялостно творчество... (Точно такъв той получи дни по-късно на фестивала в в Сан Себастиан).
Странно как журитата проспаха "Матадор" и "Кика", "Жени на ръба на нервна криза" и "Жива плът", "Всичко за майка ми" (спечелил единствения "Оскар" на Алмодовар - за сценарий!) и "Завръщане", а отличиха този меланхоличен филм с привидно екзистенциална тематика, в който даже големи актриси скучаят...
Спокойно! "Съседната стая" не е най-слабият филм на Алмодовар: "Свалки в облаците" засега е без конкуренция. "Съседната стая" е естетически изряден. Като в списание за архитектура и интериор там се надпреварват цветове, геометрии и дизайнерски джиджавки. Но като зрители очакваме повече от Педро, дори когато - особено когато - говори за смъртта. В този му вид е еснафско и мелодраматично.
Може би причината е, че режисьорът за пръв път той излиза извън езика и културната среда, където се чувства в свои води. "Съседната стая" е неговият англоезичен дебют и испанецът работи, заслужил си го е, с американска и английска актриса от най-висок ранг - Джулиан Мур и Тилда Суинтън. Странно тогава защо гъвкава и опитна изпълнителка като Суинтън е напълно безжизнена в ролята (и не защото героинята й е на смъртен одър). Не научаваме много и за персонажа на Мур, макар че двете делят един и същ бивш любовник - Джон Туртуро в бъбрива кратка изява, колкото да демонстрира, че връзката между приятелките е платонична. Едната е успешна писателка, другата - военен кореспондент, но това е по-скоро отбелязано, отколкото защитено от действието. То действие почти отсъства. Всички герои във втория план изглеждат като да са там случайно.
Открихте в историята на две жени, затворени в красива извънградска къща, алюзии с "Персона" на Бергман? Приликите са само повърхностни.
След като през последните години засне късометражните "Човешкият глас" и "Странен начин на живот", Алмодовар вероятно би могъл да събере в кратък формат и "Съседната стая". Замислен като разговор за смъртта и избора, той е всъщност разговор, който не се състоява. Може би зрителят ще го продължи след финалните надписи - а може би тук е мястото да припомним друг, по-въздействащ испански филм за евтаназията, "Морето в мен" (2004) на Алехандро Аменабар.
Що се отнася до Алмодовар, дано му остава още творчески живот. Макар от последните му филми единствено автобиографичният "Болка и величие" да съответства на отминалото величие - и дали не е донейде заради осмото екранно превъплъщение на актьорското му алтер его Антонио Бандерас? "Съседната стая", вярвам, също е искрена проекция на неговия собствен страх (заявяван неведнъж из интервюта) от смъртта. Но адаптацията по роман на Сигрид Нунес, колкото и да е приятна на вид, нито плаши, нито утешава.
YouTube
