"Където пеят раците" е роман, продал 15 милиона копия от излизането си през 2018 г. и спечелил безрезервната любов на читателите навсякъде, където се появи (включително и у нас, където е книга на 2019 г. на "Хеликон"). Бестселъри от този порядък обикновено експресно се сдобиват с екранна адаптация, но невинаги успехът е гарантиран и за нея.
Така се е получило и с "Където пеят раците" - мелодраматичен филм, който съчетава съдебна драма с младежки романс и с деликатна елегия за мочурищата на американския юг. Всъщност романът на Дилия Оуенс, зооложка, издала с мъжа си няколко документални книги за Африка и дебютирала в художественото слово едва 70-годишна, е за несломимата сила на човешкия дух и на природата. Не е останало много от това в изцяло женското киноначинание, продуцирано от Рийз Уидърспуун, режисирано от Оливия Нюман и адаптирано за екран от Луси Алибар (авторка на сходния по тематика и многократно превъзхождащ текущия филм "Зверовете на дивия юг"). Филмът е толкова беззъб, стереотипен и декоративен, че не успява да прокара убедително дори важната тема за насилието над жените.
Сочният картинен език на Дилия Оуенс е заменен от естетична, безстрастно регистрираща пейзажа камера, а детето единак, почти мауглито, горското зверче от романа Кая, тук е добре сресана и облечена, сексапилна млада жена с прекалено богат и романтичен гардероб за гладуващо момиче, изоставено от всички в пущинака. (Холивуд просто не може да скъса с някои неща, колкото и десетилетия #metoo да минат.) Интригата се задвижва не от големите загуби в нейния живот - изоставянето от майката, братята и сестрите, подгонени от юмруците на бащата насилник (а най-сетне и от самия баща), а от любовния триъгълник с двама също добре облечени и сресани младежи от близкото градче. Расовият елемент е толкова повърхностно и формално поднесен, че даже човек, обръгнал на Black Lives Matter, трудно ще се умили. Четейки резюмето, потенциалният зрител би помислил, че в историята на Кая ще има нещичко от яркостта и социалната острота на класически южняшки истории за подрастващи като "Хъкълбери Фин" или "Да убиеш присмехулник", но няма.
Накратко - Кая израства в дивото, съвсем сама, у дома си само сред природата, чужда в обществото, което я взема за посмешище. Но оцелява, пораства, научава се да чете, започва да пише книги даже. Когато единият от младежите, с които е имала връзка, е намерен мъртъв, версията за насилствена смърт и образът на виновник изникват от само себе си. Без да има заряда на големите холивудски съдебни драми, процесът поне ни среща с единственото запомнящо се актьорско изпълнение в "Където пеят раците" - на ветерана Дейвид Стратърн. Младата британка Дейзи Едгар-Джоунс прави добро впечатление, но ролята й е тъй зашеметяващо плоска, че няма как да надскочи себе си. И понеже междувременно издателствата са открили таланта на неграмотната до 17 г. девойка да рисува и описва миди, птици и други божии създания от ареала, който познава и обича, като капак на всички клишета това е и история за успеха.
Разбира се, "Където пеят раците" ще намери своите почитател(к)и - особено сред женската аудитория, която бърше очи на "Тетрадката" и "С дъх на канела", но това не го прави по-малко нагласен, фалшив и захаросан дори в най-мрачните моменти. Най-хубавото в него - и най-близкото до духа на книгата - вероятно е песента на Тейлър Суифт Carolina, която звучи във финалните надписи.
YouTube
