„Двамата папи“, или двете папи, както би казал премиерът Борисов, се отличава от предишните номинирани за „Оскар“ филми на сценариста Антъни Макартън. В „Най-мрачният час“ и „Бохемска рапсодия“ той възкреси легендарни покойници, Чърчил и Фреди Меркюри. Вече не е между живите и Стивън Хокинг, прикованият гений от „Теорията на всичко“ (макар че при премиерата на филма беше).
„Двамата папи“ е паметник приживе на двама мъже, които още се разхождат сред нас - оттеглилия се от папския престол Бенедикт XVI и действащия папа Франциск. За популярното комерсиално писане на Макартън това не е спирачка – той умее да смеси сакралното и забавното по мярката на масовия вкус.
Така е и във филма, който бразилският режисьор Фернандо Мейрейеш (“Градът на бога“, „Вечният градинар“) снима за „Нетфликс“. Макар да не спечели нищо, „Двамата папи“ бе номиниран за 3 награди „Оскар“ и четири „Златен глобус“, сред които изпъкват актьорските отличия. Джонатан Прайс – главна роля в лицето на Хорхе Берголио (бъдещия папа Франциск), и Антъни Хопкинс – второстепенна като Йозеф Ратцингер/Бенедикт, са главният аргумент за успеха на високобюджетната стрийминг продукция.
„Двамата папи“ се състои основно от учтиви разговори между двама беловласи старци и много лесно можеше да се плъзне към скучна телевизионна драма. Въпреки някои слабости (ужасен монтаж на квазидокументалните моменти в началото и края, видима пропагандност във внушенията) той печели от прекрасните актьорски изпълнения.
Със своите над 100 филма и близо 50 години кариера уелският актьор Джонатан Прайс (“Евита“, „Винаги ще има утре“, „Невинни години“, „Новият свят“) досега е оставал встрани от големите награди, но той се справя блестящо с ролята на Франциск. Самият аржентински папа е нещо като филмова, нещо като рок звезда – харизматичен и блестящ оратор, видяхме го в документалната лента на Вим Вендерс „Папа Франциск: човек на думата си“, видяхме го и на площада в София миналата година. Образът, който Прайс гради, е също в този ключ – несъвършен, с грехове и тъги (филмът припомня провиненията му по време на хунтата в Аржентина), но крайно земен, общителен, „човек от народа“, почитател на прости житейски радости като футбол, танго и пица. Няма спор, че „Двамата папи“ припява в общия възторжен хор на феновете на Франциск.
Негов контрапункт е „нацистът“ Ратцингер – консерватор в църквата, по-възрастен и физически немощен, сдържан и начетен. Той е отживелица във всеки един смисъл: обича музиката и свири на пиано, но не е чувал за „Бийтълс“ и „АББА“. През словесния сблъсък с „прогресивния“ нов папа обаче филмът търси човешкото и у него, кара зрителя да симпатизира и на глътналия бастун немец. Без съмнение виртуозната игра на Хопкинс има пръст тук.
Откриващите и заключителните сцени на „Двамата папи“, в които пъстро множество е изпълнило ватиканския площад „Св. Петър“, навяват тъга по нещо, което днес изглежда безвъзвратно отминало: да бъдем на по-малко от два метра един от друг - без да се познаваме, без параноя и без страх. Опасявам се, че нито киното, нито църквата имат отговори по този въпрос.
YouTube
