Роланд Емерих е добър главно в едно: да оползотвори стотина милиона долара, без от тях нито цент да се похарчи за читав сценарий. Така беше в "Денят на независимостта" ("Оскар" за визуални ефекти през 1996 г.) и "Годзила", в "Старгейт" и "След утрешния ден", в "10 000 г. пр. н. е" и "2012".
Не прави изключение и новият му блокбастър, който се надява да помете рекордьора на пандемичната епоха (и шести в момента сред най-касовите за всички времена) "Спайдърмен: няма път към дома" от върха след шест седмици господство. Техническите средства за това са налице: Moonfall разполага с бюджет от почти 150 млн., което го прави една от най-скъпите независими продукции в историята. След поредица катастрофи на грандиозните му катастрофични опуси в боксофиса големите студиа загърбиха немския режисьор, а филмът е сниман в Канада. Затова и този път не "участва" американският президент и не изобилства от патриотичен патос на звездички и ивици. Дето се казва - който плаща, той поръчва музиката. (Защо българският дистрибутор не си е дал зор да преведе заглавието, е по-малко ясно.)
Като изключим тези малки разлики, по същество почти всеки филм на Емерих е римейк на първия му и най-голям успех "Денят на независимостта". Той отново е нанизал клише до клишето в мелодраматичен сюжет за извънземни и герои, които се борят за планетата и семействата си, техническото изпълнение е на ниво и всичко е увенчано с невероятно нелепа развръзка. Сценарият стъпва на конспиративната теория за кухата луна и ако в началото все пак поддържа някакво напрежение, след средата логиката изпада в делириум тременс. Чернокожа жена оглавява НАСА (Хали Бери), дебел неудачник (Джон Брадли) с подчертана склонност към псевдонаука и смартфон се оказва с по-голяма изчислителна мощ от цялата космическа агенция, а случващото се в космоса завива от героичен екшън към псевдокубрикова философия, която крещи "Продължение!".
Макар че и двата разказват за края на света, Moonfall си представя апокалипсиса по-различно (и по-забавно, по някакъв перверзен начин) от актуалния стрийминг хит "Не поглеждай нагоре". Емерих умее да оркестрира симфонии на разрушението, но по същество всички негови филми са плиткоумни второразрядни сюжети с първоразрядни бюджети. Днес е по-лесно отвсякога да бутнеш Голдън гейт, Айфеловата кула или да изравниш със земята цял град - не се налага да подреждаш дълга редица експлозиви, а само пиксели в компютъра; това, което през 90-те се превърна в запазена марка на немския режисьор, супергероите и суперзлодеите от комиксовите поредици го правят между закуска и обяд. Може би е време за пенсия?
YouTube
