Слава богу, киното не е математика: Елтън Джон < Фреди Меркюри и "Куин", но филмът за него > "Бохемска рапсодия", все едно дали Академията и боксофисът ще отчетат този факт. Сравнението между двата е неизбежно не само защото са две високобюджетни музикални биографии, натъпкани със златни хитове - персонажите са почти връстници, действието се развива в една и съща епоха и двамата са признати почитатели на собствения пол.
Но за разлика от напудрения двучасов рекламен видеоклип на Брайън Сингър, в който Рами Малек се кипреше с изкуствено чене и се опитваше да изглежда две педи по-висок, в "Рокетмен" има истинска филмова фабула, истински конфликт и истински катарзис, а освен това - истинска актьорска игра от страна на Тарън Еджъртън. Симпатягата от "Кингсмен" е неузнаваем в ролята на неугледния, рано оплешивяващ, неуверен гений на пианото, който през 70-те продава 4% от всички плочи в музикалните магазини по света. Приятна изненада е и Джейми Бел - ако помните момчето балетист от "Били Елиът", вече пораснало - като великия текстописец зад Candle in the Wind, Yellow Brick Road и I'm Still Standing, без който музиката на сър Елтън Джон нямаше да е същата, ако изобщо бяхме чули за нея. Бърни Топин и Елтън Джон работят заедно от края на 60-те до днес - безпрецедентен пример за половинвековно успешно творческо сътрудничество, в което единият създава стиховете, другият мелодиите и сценичната им интерпретация.
Може би защото за времето си е твърде упадъчен със своите ярки костюми, екстравагантно сценично шоу и заявена хомосексуалност, Елтън Джон не става много известен в България през двете десетилетия на най-голямата си слава, 70-те и 80-те години. Навярно и затова "Рокетмен" не звучи така абсурдно вторично (като "Бохемска рапсодия"), когато разказва историята на плахото момче със строги родители, което овладява клавишите като на игра, а на 23 се превръща в суперзвезда на рока с всички произтичащи от това клишета - алкохол, секс, наркотици, богатство и разкош, физически и духовен упадък, просветление и изплуване. Извън стереотипите обаче в "Рокетмен" има и хумор, и остроумие, и игрива театралност. За съжаление не е използван достатъчно мюзикълният елемент, загатнат в хореографията на първите няколко музикални изпълнения. Но филмът от британеца Декстър Флечър (вече има 4 като режисьор, ала го познаваме първо и най-вече като актьор от "Две димящи дула" на Гай Ричи) не е и толкова свенлив като предшественика си. Вярно, секс сцената е поорязана във финалния киновариант, но все пак съществува.
Сред малкото слаби звена отчитам Брайс Далас Хауърд като майката на Реджи (истинското име на Елтън Джон е Реджиналд Дуайт), която преминава през трите десетилетия на филма прекалено млада и недокосната от времето, прекалено отстранена от живота ни сина си. Така се проваля единственото по-сериозно женско присъствие на екрана. За сметка на това Еджъртън е страхотен. Също както и цирковата пъстроцветна сценография. Саундтракът, разбира се, е без грешка - това все пак е филм за един от големите музиканти на XX век! С 20 песни в два часа, "Рокетмен" лесно би могъл да завие към филм на "Дисни", но Флечър умело се измъква от този капан, като използва прекрасните текстове в ролята на драматургичен похват и ги оставя да "разкажат" ключови моменти от историята.
