"Майка" на режисьорката Зорница София се среща с публиката си точно в Деня на българското кино - ако не броим варненската премиера на "Златна роза" и софийската в зала 1 на "Киномания" - и това е добър знак какво представлява този филм. 108 години след началото, неговото съдържание и екранна съдба описват чудесно слабостите, надеждите, проблемите, вълненията и перспективите на родната кинематография.
Скандалът
Когато популярността на един наш филм излезе извън тесните браншови кръгове, обикновено става дума за скандал. В случая на "Майка" той бе поредният, касаещ българското предложение за наградата "Оскар" за най-добър чуждестранен филм. След гръмотевичното недоволство м.г. върху избора на "Страх" над "Жените наистина плачат", този път противоречия на местно ниво нямаше, но... "Майка" бе дисквалифициран от Академията, защото в него имало повече английска реч, отколкото българска, и се наложи за Лос Анджелис да замине подгласникът му "В сърцето на машината" (без успех). Този фалстарт ни дава няколко ориентира: на първо място, за кого е предназначена тази продукция и какви международни амбиции има. Лично смятам, че преобладаващо английският диалог в "Майка" е грешка. И ако в кадрите от Кения той няма как да се избегне, чисто и просто защото героинята българка не говори суахили и съвременната "лингва франка" идва на помощ - преди героите да започнат да общуват на езиците на изкуството и на сърцето - то в първата част, ситуирана в България, беше абсолютно излишно любовната история между българка и хърватин да протича на английски. Това внася допълнителна доза фалш в и без това лошо решените драматургично епизоди.
Извън чисто художествените недостатъци, които това решение носи, отхвърлянето от Академията за пореден път демонстрира, че българското кино не знае мястото си в света, нехае за правилата на играта и не умее да използва традиционното и националното в своя полза, въпреки че широко злоупотребява с тях като декоративен елемент.
Режисьорката
Винаги съм харесвала хъса и енергията на Зорница София. Тя ги заяви още с независимия си дебют "Мила от Марс", който спечели две награди от фестивала в Сараево и добри критически и зрителски оценки в една епоха, когато пейзажът на българското кино бе постапокалиптично постен. В изминалите оттогава 18 години режисьорката успя да заснеме два игрални филма, по-високобюджетни, но по-слаби от първия, два документални - "Модус вивенди" и "Смъртта и целия път обратно", части от седем сериала (най-известните от които са "Дървото на живота" и "Откраднат живот"), театрална постановка и дори оперен спектакъл.
В работата ѝ ясно личат и плюсовете, и минусите от липсата на кинообразование (изкарала е кратка специализация при акад. Людмил Стайков) - активността и продуктивността ѝ са несъвместими с ленивостта на обичайния културтрегер-усвояч на субсидии. Драматургичните пропуски във филмите ѝ обаче понякога са цели пропасти - надявам се за в бъдеще да заработи с някой от малкото ни добри сценаристи - а наследството на академика, за съжаление, прозира не по приятен начин в работата на ученичката му. Особено видимо беше това във "Воевода" - своеобразен феминистки кавър на "Време разделно"; но и в "Майка" - макар да е най-добрият неин филм дотук - Зорница не се разделя напълно с шевиците, родопските одеяла и измъчените секссцени.
Изобщо на българските режисьори трябва да им се забрани да снимат секссцени.
Женското начало
Но работата на Зорница София е с феминистко съдържание и заряд много отпреди това да стане модерно в световен мащаб. Тя продължава достойно да отстоява тези принципи и в "Майка", вдъхновен от историята на жена артистка и написан заедно с друга жена (Миглена Димова). През последните месеци филмът вече имаше достатъчно публика, за да проличи, че той резонира по особен начин с женската душевност - независимо дали зрителките са майки, или не. Кратката версия е, че не познавам жена, която да не се е разплакала на "Майка". Енергията и посланието му са толкова силни, че успяват да надделeят над чисто художествените несполуки.
Историята
Със сигурност се иска талант да разпознаеш историята и героя, "по-големи от живота", когато ги срещнеш. Зорница се среща с Елена Панайотова преди повече от 15 години и я снима като един от персонажите (но не единствен и не централен) в документалния си филм "Модус вивенди". Когато човек гледа "Майка", се пита къде се е крила Елена Панайотова досега и защо телевизиите и вестниците у нас не са тиражирали милион пъти историята на тази забележителна жена, чийто проект "Артисти за деца" дава нова надежда на хлапета в риск чрез занимания с изкуство - музика, танци, работа с маски и кукли. Проектът й започва в Широка лъка под формата на лятна академия с местни ромчета, а от 2010 г. продължава в Кения, с тамошните деца сираци.
Историята на Елена Панайотова, която няма собствени деца, но дава майчинска ласка, усмивка и перспектива на десетки деца, лишени от тях, е толкова завладяваща, че просто нямаш моралното право да не се развълнуваш. Нежната Дария Симеонова, позната досега най-вече като тв актриса, се справя доблестно с тежките изисквания на локацията и ролята, за да изиграе една наистина чудесна Елена - с много деликатно и обрано изпълнение, без никакво преекспониране. Но "Майка" разгръща емоцията си най-вече в сцените с децата натуршчици - независимо дали са български ромчета или африкански негърчета, те са просто неустоими на екрана. (Зорница София умее да води натуршчици още от "Мила от Марс").
Не толкова силно е превъплъщението на актрисата в първо действие на драмата, когато Елена е все още авангардна театрална режисьорка, която копнее за биологично дете, подлага се на инвитро процедури и води отегчителни разговори с партньора си чужденец (хърватинът Леон Лучев). Наистина удивителна е липсата на химия между двамата, както и немощта на диалога в тази част. Не са спестени и фолклорно-битовите елементи, тъй щото да не пропуснем, че действието се развива в Родопите. Но истинският живот, в лицето на децата, нахлува на екрана и повече "Майка" не може да бъде спрян.
Искреност и манипулация
В "Майка" има една сцена, когато героинята попада в Африка за пръв път и вижда как западните туристи се снимат с децата сираци за Инстаграм, дават им по някой долар и после гнусливо се избърсват с мокри кърпички и си тръгват. Много е трудно за "белия човек", независимо дали идва от колониална страна, или не, да се отстрани от манипулативната трактовка във всяка история, в която цивилизованият благодетел идва и спасява диваците от самите тях. Не може да се каже, че Зорница София и нейният екип са избегнали напълно този капан, работейки на терен в Африка само осем снимачни дни (разбира се, поради бюджетни ограничения). В интервютата покрай филма тя разказа страхотни неща за тези хора, живеещи в немислима мизерия - за тяхната задружност, за това как предпочитат топлината на общността пред битовите придобивки, за култа им към образованието, за това колко гъвкави и възпитани са били децата на снимачната площадка (сравнено с българските ромчета, с които, макар и също чаровни и артистични, се е работело по-трудно).
Във филма това не е очевидно. В сценария на "Майка" някак садистично е наблегнато на определени варварски практики, като например изнасилването на малки деца от суеверните им родители. Тези неща, разбира се, се случват, те не са измислени от авторите. Както не са измислени онемелите от трагедиите деца (някои от пристигащите от Украйна у нас сами деца също отказват да говорят в първите дни и седмици). Но сигурно можеше картината да бъде представена не толкова грубо-сензационно, а и с детайлите, които режисьорката разкрива само зад кадър.
Въпреки това в "Майка" има искреност и неподправеност, има душа и сърце, има послание, което заслужава да бъде чуто, и героиня, която заслужава да бъде запомнена. В по-дълбокия пласт има и една чудесна дуалност - дали изкуството захранва живота (както е в историята на истинската Елена Панайотова), или животът - изкуството (както се е случило във филма за нея). Заради това го препоръчвам без угризения, поне на женската част от аудиторията.
YouTube
