По случай Деня на народните будители публикуваме есето на писателя и публициста Георги Марков, посветено на българския учител. Именно учителите са главните будители. Самият Георги Марков заедно със стотици други светли български умове е в пантеона на будителите. Честит празник!
„Ако трябва да степенувам по значение професиите в една държава, без никакво колебание ще поставя на първо място учителите. Тяхното място ми се вижда толкова безспорно, че няма нужда от никакви доказателства”. Есето е прочетено по "Дойче веле" през 70-те години на ХХ в.
Паметта ме води през годините назад, за да се спре върху един ден, потънал в слънчево зелено, сред което вървят деца и пеят „Върви, народе възродени“. Чувам още звуците на гимназиалните музики и различни части от една и съща мелодия, която различни класове подхващат или завършват, за да пълнят атмосферата с най-волна и най-чудесна песенна неразбория. Сигурно няма българин, за когото този ден да не носи очарованието на безвъзвратно отминалото време, защото наистина няма по-хубав, по-съдържателен и по-обичан празник в националния ни календар от деня на Кирил и Методий. Различните народи имат различни празници, но празник на азбуката, на просветата, на жаждата за знание – това само по себе си говори за достойнството на нашия народ. Бих казал празник на словото, което съхрани нацията ни като нация.
И тъкмо затова този ден е най-подходящият повод да поговорим за българския учител. Не само, за да отдадем дължимото уважение към ония личности, които ни учиха, но и да погледнем към тия, които ги наследиха – днешните български учители.
Ако трябва да степенувам по значение професиите в една държава, без никакво колебание ще поставя на първо място учителите. Тяхното място ми се вижда толкова безспорно, че няма нужда от никакви доказателства. Всеки, който от малко познава нашата история, е забелязал, че страниците й от Паисий Хилендарски насам са написани главно от учители. Ако трябва да изброя само имената на учителите от миналия век, взели участие в борбата за църковна и политическа свобода, като започна с Чинтулов и стария Славейков, няма да ми стигне времето, определено за това радиопредаване. Това е цял небосклон от имена, които са водили народа по пътя на светлината. Учителите съхраниха българщината в килийните училища, учителите поведоха борбата за духовното освобождаване.
И пак те бяха първите, които вдъхновиха борбата за свобода.
Те бяха истински идеалисти, с неповторима всеотдайност към своята професия и своя дълг. Ако историите на много народи са писани от пълководци, историята на българския народ бе написана от учителите. И след освобождението, в по-ново време, българските учители запазиха своята водаческа роля в новия обществен живот. От тях се създаде новата интелигенция, новата култура, литература, музика, изкуство. Така че песента на пловдивския учител Панайот Пипков с текст от Стоян Михайловски „Върви, народе възродени, към светли бъднини върви“ е паметник на българския учител.
Всички ние днес носим в спомените си непокътнатия образ на някой учител или учителка, които са ни хванали за ръце и извели, както се казва, на пътя. Още виждам пред себе си моята учителка от първо отделение, възрастна госпожица, която нямаше семейство, нямаше нищо друго освен нас, тридесет неудържими хлапета, които я бомбардираха с лудории и въпроси. Тя ни научи не само да четем, да пишем и да броим до сто, но тя ни вдъхна първата необходимост на бъдещото общество, към което щяхме да принадлежим – толерантността. Тя имаше големи, тъмни и кротки очи, винаги малко уморена, но винаги готова да отдаде внимание на всекиго от нас. Тя умееше да разказва неподражаемо приказки и успя да превърне затвора на класната стая в най-обичано място. Тя ни научи да разпознаваме цветята, птиците и звездите и нарисува в нашите фантазии първите ни представи за доброто и за злото. Години по-късно, по зла ирония на съдбата, някакъв кадровик ми изпрати писмо, с което ме питаше да му кажа нещо за убежденията на моята учителка, което било свързано с някакъв неин въпрос. Отговорих му: „Тя ни беше учителка. Тя ни учеше“.
От прогимназиалните ми години като че най-ярко съм запомнил образа на учителя Иванов, който ни преподаваше естествена история. В неделните дни той бродеше по пътищата на Софийски окръг и мъкнеше на гърба си тежка раница. В нея имаше цимент, парче желязна тръба и зидарски инструменти. Той строеше чешми. Диреше изворчетата из целия район, проверяваше вкуса на водата, после ги каптираше, поставяше чучурчето и отминаваше без да остави името си. Беше построил десетки чешми и чешмички и когато години по-късно го запитах защо е правил това, той ми отговори: „Нали всеки трябва да прави нещо!“. Той беше много добър учител, защото беше много добър човек.
Нека само спомена учителите ни от Първа мъжка гимназия в София. Мнозина от тях бяха оригинални, интересни личности със забележителни знания, всеки със свой собствен свят, който беше не само света на науката му. Във времената на политически бури те винаги се опитваха да стоят над делничните страсти и воюващи идеологии. Те смятаха обективността като проява на задължителна честност и изискваха от нас да бъдем обективни. Не зная точно какво съм научил и какво не съм научил от това време, но паметта ми е запазила общото чувство за достойнство и благородство. Да прибавя и това, че някои от тях бяха едни от най-обаятелните оратори, които съм чувал през живота си. Естествено не липсваха и изключения, които обаче не можеха да помрачат картината.
Сега си мисля, че учителят носи на гърба си двойното бреме – да бъде едновременно представител на света на възрастните пред децата и представител на света на децата пред възрастните. Не е нужно да изтъквам ролята на учителя в живота на учениците. При нашите, български условия почти цялото духовно оформяне на детето става чрез учителя и затова той носи огромна отговорност. И затова не всеки може да бъде учител.
В годините, последвали 9 септември 1944 г., настъпиха дълбоки промени в структурата на българското училище и в състава на българските учители. През петдесетте години в качеството ми на инженер трябваше да преподавам в едно софийско училище и това ми даде възможност да се срещна както с учителите, така и с учениците. Бях изненадан. Светът, който се представи пред мен беше съвсем различен.
Видях набързо произведени, полуобразовани млади хора, които просто бяха намерили в училището място за препитание. Духът на покорно чиновничество владееше в учителските съвети и като че и учители, и ученици съзнаваха, че са длъжни да прекарат по няколко часа заедно по силата на необяснимо и непреодолимо обществено устройство. Малко е да кажа, че личността на учителя беше обезцветена. Идеологическите изисквания не му разрешаваха да се отделя нито милиметър от онова, което „горе“ бяха решили, че трябва да бъде неговата наука. Той нямаше право да бъде учител-творец, учител-тълкувател, учител-мечтател, а само радиоточка на централна разузнавателна система. Мисля, че онова, което българските драматурзи пропуснаха да забележат като съвременници, е в тази драма – учителят-радиоточка. Спомням си една амбициозна шивачка, която стана гимназиален учител по български език. Трябваше да посетя едно от нейните предавания и се случи час за Йовков. Четиридесет и пет минути тя говори за писателя като протестиращ критически реалист, който малко останало да хване шмайзера и да трепе капиталистическото общество. Български писатели, които посещаваха различни училища, се хващаха за главата от онова, което се преподаваше там. Не една и две анкети се проведоха от страна на литературните вестници, за да очертаят релефно портрета на учителя чиновник, който предъвква чужди нему и на учениците му науки. Ония, които по силата на историческата традиция трябваше да продължат да бъдат духовните водачи на народа, се оказаха сами плахи зубрачи на партийни молитви. Всеки днешен български учител си спомня унизителното време, когато той трябваше да влезе в клас, представяйки план на урока, който се подписваше от директора и беше нещо като митническа декларация какъв вид знания учителят ще вкарва в главите на учениците си. Всеки български учител помни полуграмотните инспектори, които бдяха над неговата работа без да знаят за какво става дума. Почти анекдотичен е случаят с един мой познат, учител по физика, който постигна огромен успех с фразата: „или както ни учи другарят Георги Димитров“. Той призна пред мен, че един ден употребил тази фраза повече от сто пъти. При това в урок по физика.
Учителят нямаше право да разкрива своята личност, защото радиоточките нямат личност. Учителят не можеше да си позволи да излезе извън рамките на строгите предписания или пък, пази Боже, да се обяви срещу официалната доктрина, или пък да изкаже някакво съмнение. Що се отнася до живота на учениците, учителят не биваше да влиза в този живот другояче освен през съответната пионерска или комсомолска врата. По този начин наистина се постигна резултата учителят да бъде не духовния настойник и баща, а чуждо тяло, противопоставено на учениците.
Не мога да отмина и горчивините на униженията, които новите учители трябваше да преглъщат. След интелектуалците може би те са най-съобразяващите се хора в държавата. Свидетел съм бил на сцени, когато безапелационни команди по телефона са заставяли цял учителски съвет да променя бележки, и как всички учители след това са заставали с наведени глави срещу възпитаниците си. Всеизвестно е, че децата имат невероятно развита чувствителност за онова, което възрастните наричат справедливост. И мисля, че тези моменти ги поразяваха. Те разбираха какво в действителност им предстои. Когато днес партията обвинява младото поколение в липса на идеали, би трябвало да се обърне към хилядите свои верни синове, които вложиха много старание, за да разрушат достойнството на българския учител и доверието на учениците му. В страната наистина се построиха множество нови училища, прекрасни салони и зали за какво ли не, плановете, които се предлагат за подобрение на образованието, съдържат много ценни и интересни инициативи, но като че нищо не се прави за най-важния човек бих казал в държавата – учителя. Учителят, който трябва да бъде и писател, и артист, и инженер, и философ, и политик, и спортист, но който преди всичко трябва да бъде човек. Богата, преизпълнена с идеи личност, която като раздава знанията си, раздава и себе си, без да се щади.
Учителството не е професия. Учителството е призвание – най-висшето, най-трудното и най-благородното призвание – създаването на хора личности. Човечеството никога и с нищо не е било задължено на чиновниците, а всичко дължи на творците.
И ако отново трябва да се върнем на чудесния празник на Кирил и Методий, нека кажем пак, че тяхното слово пропътува повече от десет века и стигна до нас благодарение на учителите. Тяхната съдба е да са носители на светлината, дори ако тя идва от собствените им клади. Трябва да вярваме, че примерът на миналото ще бъде урокът на бъдещето.
Публикуваме текста на есето от kultura.bg, предоставено на сайта с разрешението на © г-н Любен Марков.
