- Г-н Георгиев, след първия тур на местния вот ГЕРБ и БСП се обявиха за победители. Така ли е?
- Това е общоприет по нашите географски ширини, а и не само, начин на говорене в такива ситуации. Затова и не трябва да се учудваме. Навярно всяка една от тези партии има своите основания на база на очакванията си и на онова, което е имала преди и сега или в комбинация от всичко, взето заедно, да вижда, че е изпълнила някои цели. Но не бива да му отдаваме голямо значение.
- На кое тогава да отдаваме?
- Трябва спокойно да изчакаме следващия тур в неделя, да видим крайните резултати и тогава да правим някакви сериозни анализи, при които да съпоставяме, сравняваме предизборни изследвания с реално постигнат успех. Да видим кой е достигнал максимума си, кой е далеч под него, да сравним община по община постиженията на предишните избори и в момента. Сложна аналитична задача е и не може да се бърза.
Местните избори са особени. През кампанията доста регионални изследвания минаха през погледа ми, много трудно е да се открие някаква обща тенденция. Една е ситуацията в големите градове, друга е в средните общини, трета е в малките. Обществото ни, меко казано, се е разпаднало на локални общности. Ако виждаш нещо като явление в София, то другаде го няма.
- Споменавате София, а ситуацията е по-различна за управляващата ГЕРБ, която от 12 г. не се е явявала на балотаж в столицата.
- Така е. Но ситуацията е различна от ситуацията на много други места в страната. В Русе е различно. Във Варна не е същото, въпреки че на пръв поглед изглежда обратното, в Пловдив не е същата ситуация. В Бургас и Стара Загора само има някаква последователност и политическа логика.
Бих се радвал, ако можех да кажа, че София като най-голямата и развита локална общност е тази, която ще задава тенденциите. Че онова, което виждаме в столицата днес, след година-две ще го видим в средноголемите градове, след това и в по-малките и селските райони. Не знам дали София задава модела на възможното бъдеще на България като цяло, или Северозападна България, която се движи точно в обратната посока.
- Тоест?
- Не съм сигурен кой е моделът на България на бъдещето и кои тенденции ще се окажат валидни за обществото ни. Толкова са се разбягали перспективите и толкова се е антагонизирало обществото ни.
- Като говорите за разпадане и разбягване на обществото ни, затова ли има такъв огромен брой невалидни бюлетини и толкова много хора гласуваха с „Не подкрепям никого“?
- Остава и много голям броят на негласуващите изобщо. В интерес на истината бяха положени усилия да бъдат актуализирани избирателните списъци и бяха изчистени доста „фантоми“. И въпреки това негласуващите са над 50 процента, а като прибавим и недействителните бюлетини и другите форми на негласуване, те стават още повече. Това е симптом, че една голяма част от българските граждани са трайно обезверени от начина, по който функционира политическият модел.
Не вярват в партиите, в политиците, в политическото говорене, не се чувстват политически представени и не виждат себе си в тази ключова за демокрацията роля – участието в избори. Тези хора не виждат връзка между участието си в избори и начина, по който живеят. Което безспорно е тревожно.
- Има ли панацея срещу това?
- Няма. Но и да е имало, цялата ни нова история не го показва. Нашата история е на пропуснатите възможности, на пропилени панацеи. Разбира се, политическият живот ще продължи. Ще се появяват нови формации, съществуващите политически сили ще търсят все нови и нови приемливи или неприемливи технологии, за да максимизират резултата си.
Липсва сериозен публичен, експертен и граждански диалог и процес на мислене за бъдещето на страната.
Факт е, че местните избори не са най-благоприятните за подобна активизация. При растящата нееднородност на обществото, където България се е разпаднала на поне три-четири Българии технологично, а на другия полюс са райони, където надежда не се вижда, трудно ще се открои онзи вектор на търсене на спасение.
Така че онова, което виждаме на настоящите местни избори, е, че всяка общност криво-ляво си търси мястото под слънцето, но няма общ национален терен, в който да се случи промяната. Пък и на местни избори трудно може да стане нещо гигантско.
- Но в София се случи един феномен – появи се граждански кандидат в лицето на Борис Бонев, който се представи доста добре.
- Борис Бонев взе много голям процент, даже го нямаше в никакви предизборни социологически изследвания. Иска ми се тази гражданска инициатива да се развие като явление. Този пример показа, че през подобна активизация има шанс да се вкара механизмът на граждански контрол, гражданско участие в големите игри на властта. Оказва се, че там, където има активни групи от граждани, те са в състояние да активират хора, които иначе нямаше да гласуват.
Стана ясно, че гражданите могат – и то без подкрепата на големите пари, на големите медии, да се самоорганизират и да направят нещо наистина съществено. Проблемът е, че тези успехи трябва да се развиват и да станат устойчив елемент на политическия живот. Ако в София Бонев постигна много, то е защото хората около него бяха активни доста преди кампанията, бяха „острието“ срещу политическото статукво.
- Казвате политическото статукво в София, а и не само. Двете кандидатки за балотажа в столицата не са ли част от него? И Манолова, и Фандъкова говорят за разбиването му…
- В София, както и другаде в страната, има някаква част от обществото, което е удовлетворено от статуквото. То удовлетворява техните представи за личностно развитие и перспективи. Но два пъти повече са онези, които са за промяна. Но проблемът е, че те се обявяват лесно срещу статуквото, но трудно го правят около проблема в каква посока да бъде тази промяна. Тоест кои партии и политици да я реализират. И в това е шансът на статуквото.
Една друга тенденция, която се очерта отчетливо през последните 10 г. – гласуват тези, които са по-удовлетворени от начина си на живот. Неудовлетворените, отчаяните, апатичните загубиха желание да участват в изборната игра.
- Дали след втория тур няма все пак да започне някаква промяна?
- Има потенциал, възможна е промяна. Но хората са онези, които ще си направят индивидуалната равносметка какво искат да се случи в страната.
- Питам ви, защото преди първия тур на местния вот различни анализатори говореха и прогнозираха за началото на края на хегемонията на ГЕРБ.
- Нека да изчакаме втория тур. Засега има отделни пробиви срещу ГЕРБ, но на други места партията удържа позициите си, тъй като и тази партия не е еднородна. То кое ли е в България? Все пак ГЕРБ удържа позиции обаче с онези технологии, които усвои още в първите години на установяването на властта си – чрез пълна мобилизация на държавен и публичен ресурс, клиентелизъм, корпоративен вот и пр.
Големият проблем е с алтернативите. БСП не е в блестяща форма. Допусна в един минал период да изпадне от местната власт в много общини. Три-четири мандата я няма в тази власт, което се отрази на нейните структури, които са слаби, немощни. Затвори се партията, изпадна в изолация, няма локални съюзници. Съюзници намираш не когато си в опозиция. Левицата не успя да направи и решителни пробиви на национално равнище, дори и на евровота. Все още й тежи загубата на позиции на местно равнище.
Една партия веднъж изпадне ли от местната власт, губи своя политически капацитет. Даже не е достатъчно да имаш силни позиции на централно равнище. Истински стабилен и устойчив става онзи политически проект, който успее да се вкорени в местната власт. НДСВ беше далеч по-мощна на национално равнище от ГЕРБ, но пропусна шанса да се вкорени в тази власт. Не се удаде и на СДС навремето, с малки изключения.
Провалени местни избори гарантират два-три политически цикъла напред по-лоши позиции в една предизборна надпревара за съответната партия. Тук се плаща цена и за минали грешки. Там, където БСП намери и хора, и работоспособни структури, където успя да се отвори към обществото, се представи и добре.
Така че за ГЕРБ работи всичко - тоталната доминация на властта от горе до долу вече няколко политически сезона, употребата на изобилието на ресурс, който е три пъти по-голям от ресурса на всички други партии, взети заедно.
