Художник от Флорида поиска да съди италианския си колега Салваторе Гарау - твърди, че той е откраднал негова идея, писа ArtNews. Спорът е кой от двамата пръв се е сетил да направи невидима скулптура. Идеята е хубава, защото не изисква нито особени разходи, нито особени усилия, нито дори каквито и да е умения. Даже и нещо да не е както трябва, никой няма да го забележи, защото работата е невидима. Но Том Милър от Гейнсвил, Флорида, който настоява, че пръв е направил невидима скулптура още през 2016 г., не иска да бъде невидим. Иска да е прочут и вероятно богат.
Милър е убеден, че през 2016 г. е инсталирал своята невидима творба на площад "Бо Дидли", пространство за арт събития на открито в Гейнсвил, щата Флорида. Той я е озаглавил (трябва да признаем - доста честно) "Нищо" и по собствените му думи я е направил за пет дни с помощта на екип от работници, които са имитирали, че преместват въздуха като мимове и градят нещо.
Несъмнено има нещо сбъркано в концепцията да направиш невидимо изкуство, но да държиш да визуализираш процеса на създаването му. Пет дни и наемане на работници, играещи пантомима, заедно със създаването на кратък псевдодокументален филм за творбата с коментари на измислени художници и куратори — това си е доста работа за едно "Нищо".
Милър има и още грешки, като например името, което дава на невидимото си произведение. Кой би се заинтересувал от "Нищо"?
Кой би дал пари за "Нищо"!?
В изкуството няма по-добра реклама от това да продадеш работата си скъпо – или поне да ѝ определиш много висока цена, за да се види колко добре е оценена тя, пък било то и собствения си автор. Ако сам не вярваш в своето произведение, защо някой друг да повярва в него?
Освен това, за да рекламира работата си, Милър я сравнява с "4′33" на Джон Кейдж (музикално произведение за пиано, състоящо се от 4 минути и 33 секунди тишина) и "Сайнфелд" (хитовия комедиен сериал, който според едно популярно определение не разказва за нищо определено). Това обаче, вместо да я издигне до тяхното ниво, по-скоро придава на работата му известна вторичност.
"Всичко, което мога да кажа е, че за мен "Нищо" означава много нещо“, пише Милър в имейл до Artnet News. "Аз съм авторът на "Нищо" (по-специално идеята за нищо, оформено като скулптурна форма) и Гейнсвил, Флорида, а не Италия, е мястото, където "Нищо" (не) се е случило първо.“
"Когато видях работата на Гарау, си помислих: Ами, че това е моята идея", каза Милър пред местния тв канал по-рано тази седмица. "Просто искам това да ми бъде признато. Свързах се с него, той ми отказа и сега съм наел италиански адвокат."
Името на италианския художник Салваторе Гарау нашумя в края на май, след като той продаде на търг за 15 000 евро (18 300 долара) произведението си, наречено Io Sono ("Аз съм") – "първата нематериална скулптура, творба, направена от буквално от нищо", както писаха някои медии. Но те не бяха съвсем прави. От нищо не може да се направи нещо, още повече пък да се изкарат 18 300 долара. Както обясни и Салваторе Гарау, неговата творба е създадена от "пространство, мисли и енергия" – нематериални субстанции, но много различни от "нищо". Освен това невидимото произведение не му беше първо - две седмици по-рано той "остави" първата си нематериална инсталация "Буда в съзерцание" на Пиаца дела Скала в Милано, близо до големия паметник на Леонардо да Винчи.
Статии за продажбата се споделяха широко в медиите по цял свят, често придружени от
коментари като "това и аз можех да го направя"
Вярно е, че много хора биха могли да го направят. Разликата е в това, че те не са го направили. А той не само го е направил, но и е успял да го продаде добре. Потребители самозванци публикуваха снимки на празни пространства, опитвайки се да ги представят за свои собствени невидими скулптури, но няма данни някои да е успял да продаде нещо невидимо, дори и за 18 долара.
Други се тюхкаха, че не са се сетили по-рано. А накрая се появи и Том Милър, пърформанс артистът от Гейнсвил, Флорида, който твърди, че е направил невидима скулптура първи и ако трябва, ще заведе дело срещу Гарау, за да го докаже. Дори и да успее да го докаже, изглежда двете произведения са съвсем различни, макар и това (буквално) да не се вижда.
Милър може да има дори повече конкуренция, отколкото си дава сметка. ArtNews съобщава, че откакто е публикувана статията за работата на Гарау, много други художници са писали в сайта за собствените си невидими скулптурни практики. Оказва се, много творци правят невидими произведения и светът около нас е пълен с невидимо изкуство. Но изглежда, че публиката – и особено критиката – трудно ги забелязват. Възможно е и друго – някои критици да пишат за невидимите творби невидими рецензии.
Относно спора кой е пръв, трябва да припомним, че
нематериалното изкуство има дълга история
още през миналия век. Ив Клайн излага празно галерийно пространство през 1958 г. а няколко години по-късно амбициите му нарастват и вече представя цели невидими сгради – "въздушна архитектура". Том Фридман пък монтира невидим обект на върха на цокъл през 1992 г.; девет години по-късно той се продава за £ 22 325. Но противопоставянето между класическото и съвременното изкуство започва доста по-рано. Този малък художествен спор за невидимото всъщност събира в себе си повечето проблеми, въпроси и аргументи от по-големия спор за ролята и разбираемостта на съвременното изкуство за широката публика.
Често съвременното изкуство, а понякога и модерното, е
грозно, отвратително, вулгарно, отблъскващо,
лошо изпълнено, грубо. Играта се променя с появата на модерното изкуство – заедно с импресионизма в средата на ХIX век, и на съвременното – възникнало около края на 60-те години на XX век. Част от модерното и още по-голяма част от съвременното изкуство обикновено не притежават много от това, което сме свикнали да идентифицираме с "изкуство".
Растем с книги, филми, изложби и чествания на годишнини, посветени на гении като Леонардо, Рафаело, Микеланджело и Донатело. На тях дори са кръстени говорещи костенурки нинджи. Ако един ден се появи разклонение на поредицата, новите нинджи сигурно ще се казват Моне, Реноар, Мане и Писаро. Въпреки че раздялата с божествената красотата, тръгнала от древна Елада и възродена в по-човешки вид през Ренесанса, започна да изчезва при тях, те запазиха отличен имидж на борци със статуквото на закостенелия академизъм - напълно заслужено. Но всички те, така да се каже, открехнаха вратата, през която се промъкнаха още по-бунтовно настроени таланти като Гоген и Ван Гог. Но широката публика и тях можеше да преглътне. С трагизма на безпримерната си отдаденост Ван Гог дори ѝ се услади.
Междувременно през XIX век се появи фотографията и художникът
вече не трябваше да улавя света такъв, какъвто е:
снимките можеха да свършат тази работа по-бързо, по-евтино и с все по-добро качество – но не и по-вълнуващо от който и да е от гореизброените. С пристигането на Дарвин и Маркс човек не беше вече божий образ и подобие, а едно от животните. Психологията обясни, че ние сме животни както в психологически, така и в биологичен план: че културата и цивилизацията са просто повърхностната шлифовка на нашите животински пориви и инстинкти, а това, което съзнателно възприемаме, е просто върхът на айсберга от несъзнавано.
Така че Изкуството вече нямаше нужда да идеализира нещата, а по-скоро трябваше да разкрие звяра в нас. Много художници се почувстваха освободени да рисуват това, което чувстват, вместо това, което виждат или си представят. А универсалното чувство беше безпокойството. ХХ век с двете си световни войни, възхода на тоталитарните режими и атомната бомба изобщо не разведри обстановката. Художниците отговориха, изследвайки в произведенията си един свят, в който разумът, достойнството, оптимизмът бяха трудно забележими. А красотата, натоварена от Достоевски със спасителни функции, все пак съществуваше, но доста обезсилена.
Още в самото начало на века на сцената излезе и остана там задълго Пикасо - несъмненият гений, за когото по-необразованата публика тайно
подозира, че не може да рисува
(а по-образованата знае отлично, че може, но още по-тайно смята, че невинаги иска). Пикасо нарисува "Герника" – картина, в която няма нищо красиво, шедьовър, изобразяващ ужаса на войната.
Ето няколко отзива по различни поводи: "Картините на Пикасо са йероглифите на Сатаната", смята критикът Георгий Чулков; "Пикасо е прекрасен художник, дълбоко трогателен, но в него няма красота", съжалява философът Николай Бердяев. "Седем на три метра чиста порнография и екскременти върху Герника", описва най-прочутата антивоенна картина художникът Хосе Мария Урселай. "Когато гледам картина на Пикасо, имам усещането, че присъствам на покушение върху човешкото лице, организирано от хитър магьосник, движен от омраза към това, което изобразява" - Франсоа Морийак, писател. Това са все мнения на интелектуалци, запознати с историята на изкуството.
През фаталната 1917 г. Марсел Дюшам с един удар роди най-знаковото произведение на съвременното изкуството и
уби за дълги години напред надеждите
за щастлива връзка между него и масовия зрител. Става дума, разбира се, за прочутия „Фонтан“ - стандартен писоар, обърнат с "главата надолу" и подписан R. Mutt. Писоарът не само не стига до изложбата, ами и тайнствено изчезва, но успява да промени завинаги историята на изкуството - за добро или лошо. Дали това е концептуален пърформанс, нереализирана инсталация, опит за шега или някаква друга мистификация, няма значение. За обикновения любител на изкуството, който влиза в изложбената зала като в храм, това е по-омърсяващ акт от банкет с кюфтета за избрани в залите на Националната галерия, филиал Двореца.
Нищо чудно, че и днес много хора се чувстват измамени, когато се сблъскват с модерно и съвременно изкуство. Дори когато е нечовешки красиво (като "Плаващите кейове" на Кристо), мнозина не успяват да го видят. Гледат го и не разбират как някой може да даде толкова много пари за нещо, което според тях не струва нищо, защото е напълно безполезно. А това добавя и обида към усещането за измама. Струва им се, че са свидетели на заговор, в който художници, арт критици, галеристи, журналисти, колекционери и търговци въртят някаква гигантска далавера на гърба на обикновените, честни хора. Те много добре знаят, че при нормалните хора носът не е отстрани до ухото и очите не са едно под друго, както в "Глава на жена" на Пикасо. Тя обаче струва милиони. Дали това се обяснява в часовете по рисуване?
Разбираемо е, че на такива хора им се иска да извикат като онова дете в известната приказка, че царят е гол – но това, което изглежда още по-дразнещо е, че "шивачите" му незаслужено се наслаждават на слава и богатство. Все пак думата "изкуство" и на български, и на латински произлиза от изкусност, ars, умение.
