"Къде сме ние?", питаше националната телевизия, когато през 90-те години започна да ни показва анимирани графики от международни социологически проучвания. Българските министри тъкмо бяха накичили кабинетите си със знамето на Европа, защото държавата бе приета през 1992 г. в Съвета на Европа, който ползва общи символи с Европейския съюз. България не фигурираше в ЕС, даже още не бе подала молба за членство, но се ласкаеше, че в Брюксел ѝ обръщат внимание, като я нареждат в разни класации сред европейските държави. Друг беше въпросът, че почти по всички показатели заемаше последно място, освен по корупция. Но тя вече предпочиташе максимата
по-добре последна в града, отколкото първа на село,
за да покаже, че излиза от социалистическата си изолация и се присъединява към цивилизования свят.
Както се е случвало и по-рано, животът ни завъртя в една криворазбрана цивилизация. Вместо да вземем доброто от по-развития свят, приехме най-лошото. Говорехме за демокрация, а си отгледахме клептокрация. Вместо пазарна икономика създадохме организирана престъпност и корупция на високо равнище. Отхранени издания се възхищаваха на разбойници, които под висша протекция грабеха държавата, а бяха представяни като "честни частници", проявили новаторска инициатива да "вземат" един или друг отрасъл от икономиката, докато готованците чакат дивиденти от бонови книжки.
Всичко това щеше да е неприятно минало, ако с времето бяха настъпили положителни промени въпреки прословутото търпение на българина. Най-новата анкета на международния изследователски институт ИПСОС обаче показа, че държавата все така си търси срамно място в европейските класации. Вече няма смисъл да се питаме "Къде сме ние?", а трябва да си отговорим
"Защо сме там?"
Светът се променя, но България не помръдва. Не е достатъчно да се търси причина само в системата от институции, а в обществото като цяло, благодарение на което държавата функционира. През последния си ден като премиер Николай Денков се срещна на 8 април с посланици на страните от ЕС и направи следното заключение: „Пътят към европейското бъдеще на България минава през борбата с корупцията, а корупцията в България е свързана с Русия“.
Борбата с корупцията още не е започнала, защото нито един корумпиран от високите етажи на властта не е влязъл в затвора, а щом свързаната с Русия корупция не си е отишла, следователно и Русия си е тук. Държавата уж се разграничи от нея, даже Москва ни обяви за враждебна страна, но как така присъства в живота ни? Анкетата на ИПСОС, поръчана от "Евронюз", ни дава отговор: важно е не само какво прави държавата, но и какво мисли обществото. Няма друга страна в ЕС, където в оценката на най-именитите политици на първо място да бъде класиран пропутинският премиер на Унгария Виктор Орбан, а непосредствено зад него да се нарежда военнопрестъпникът Владимир Путин. На единия симпатизират 47% от запитаните българи, а на другия - 37%. За сравнение Орбан получава средно 27% одобрение в ЕС (в родината си - 32%), а Путин - едва 10% в ЕС.
Нито един европейски политик не предизвиква толкова симпатии у българите като те двамата. Франция, Италия и Германия може да имат голяма привлекателна сила за българските туристи, студенти и гастарбайтери, но президентът Еманюел Макрон събира у нас 35% одобрение, премиерката Джорджа Мелони - 33%, а канцлерът Олаф Шолц - 31%. Даже президентът на Украйна Володимир Зеленски, който би трябвало да получава съчувствие заради бедата, сполетяла страната му, има само 29% одобрение. Изглежда някаква
тежка повреда в ценностната система на българина,
му пречи да различава жертвата от агресора, или още по-зле (ако ги различава) - го кара да симпатизира повече на агресора, отколкото на жертвата.
В други анкети българинът е давал ясно да се разбере, че не харесва живота си, защото се чувства ограбен от ширещата се корупция и престъпност, но в същото време сякаш изпитва Стокхолмски синдром към своите насилници, излюпени под крилото на Кремъл. Безплодната поредица от избори показва само едно - обществото е склонно да възпроизвежда живота си такъв, какъвто е бил досега. Няма скандал, който да събори големите разбойници от власт. Защото няма система за тяхното разобличаване и наказване.
Неслучилата се ротационна премиерка Мария Габриел избра в последния си ден като външна министърка да представи "първата външнополитическа стратегия на България". Срокът за нейното действие бе ден до пладне - както поради липсата на време за прилагането ѝ от правителството на Николай Денков, така и поради разминаването на нейните приоритети с представите на обществото. При огласяването ѝ Мария Габриел каза: "Външнополитическата стратегия ще бъде силен израз на фундаменталните ценности на България". Като любителка на кухите фрази тя не съобрази, че проблемите на страната произтичат тъкмо от сбъркани фундаментални ценности.
Членството в ЕС представлява стратегическа цел не толкова заради усвояването на еврофондове, колкото заради преминаването към друга ценностна система. Неслучайно страните кандидатки трябва да доказват, че възприемат постиженията на ЕС (acquis communautaire - фр.), преди да бъдат приети. Това означава, че кандидатките трябва да се приспособяват към правовата система в ЕС, а не обратното. В България обаче продължават да гледат на Евросъюза като на нещо външно, което се намесва в нейния живот. Изразът "Брюксел така каза" съдържа
истината за степента на европейска принадлежност на страната
С други думи, България продължава да не се чувства част от общите европейски решения, защото "Брюксел" би трябвало да включва и нейния глас, а не да го изключва.
Вина за отчуждаването носи и Европейският съюз, защото отдавна трябваше да реагира по-осезаемо на отклонението на държавата от европейските норми. Неговата беззъба критика срещу корупцията и организираната престъпност в България представлява търпимост и срещу руското влияние. След като за толкова години не бе посочен нито един високопоставен крадец на еврофондове, обществото живее с усещането, че трябва да се примири с евразийската си съдба. Симпатията на българина към Путин и Орбан обаче е проява не само на историческа инерция, но и на гняв срещу ЕС, че не е схванал неговите очаквания.
Задаващите се европейски избори, които ще бъдат съчетани с парламентарни, ще покажат колко безсмислено е било за обществото съперничеството в политическите среди за овладяване на Министерството на външните работи. Европейското бъдеще на България зависи много повече от Министерството на вътрешните работи и неслучайно носителите на висшата корупция в България се барикадират в него.
