Клапа: Начало

Захаросаният бадем се отчупи от ръба на тортата, падна на пода, подскочи неравноделно няколко пъти и остана неподвижен. Няколко миниатюрни парченца карамел бяха изрисували дирята на последния му път и вече губеха острите си ръбчета от високата температу­ра в кухнята. Само след секунди щяха да се превърнат в мърляви, кафяви капки, а сладостта им щеше да се тран­сформира в лепкаво мекотело, около което се тълпят мравки.

Мери стоеше застинала със сладкарската шпату­ла в ръка, розовият крем капеше свободно около нея, а алармите на горещите фурни наоколо писукаха като гладни пилета. Нищо не беше забелязала. Нито нес­копосно залепените карамелизирани ядки, които в нестроен ред се хвърляха от ръбовете на карамелени­те блатове, нито разкривените прегорели курабийки, нито повръщащите шоколад фонтанчета, нито разке­керчените джинджифилови сладки, от които се коко­реха озъбените лица на уродливи същества. Очите ѝ блуждаеха някъде над купите с цветни сметани и фон­данови пълнежи, отвъд кутиите със сладкарски перли, звезди и панделки. Погледната отстрани, ето така зам­ръзнала в шоколадово-бисквитеното си царство, Мери Захарния бонбон, отговорничката за сладкарския цех на Дядо Коледа, приличаше на опаковка. Цветна картонена кутия, в която щяха да се натъпчат купища разнородни лакомства с техните пудра захар, портокалови корички, желета, локуми, мармалади, сушени плодове, счукани орехи, захаросани пръчици, кроканти и кремообразни пълнежи. Няколко часа по-късно цялата тази гигантска петмезено-локумено-шоколадова маса щеше да се раз­меква в милиони човешки пръсти и да се размазва по хиляди горни и долни устни. Щеше да се топи в смеещи се уста, сред развързани езици. Да се увива около мили­арди зъби. И в измамно топлия дъх на чувства, алкохол и очаквания за нови начала да се гмурва в нахранени стомаси. Още малко по-късно от цялата ѝ празничност щеше да е останала непотребна енергия за създаване на нови заблуди и опасно високи нива на кръвната захар в световен мащаб.

Мери потръпна.

Вече не си спомняше кога изпита това отвращение за първи път – имаше чувството, че всъщност никога не е изпитвала нищо друго. Нищо от това, което се очаква­ше да се случва в душата на най-важната сладкарка на света – нито невинно вълнение, нито безкористна ра­дост, нито чисто удовлетворение. В последните стотина години усещането за безсмислие беше завзело целия ѝ хоризонт и постепенно се беше превърнало в безразли­чие. Пък и какъв хоризонт, боже мой?! В корпорацията на Стареца (или Белобрадия, както го наричаха тук), по когото цялото човечество си припада, Мери можеше да ползва единствено кухнята, склада към нея и малката стая, в която спеше и създаваше рецептите си. Не беше само тя – с такава „свобода“ разполагаха и останалите ра­ботници на Стареца. Вечнозеления Буши стоеше триста шейсет и три дни годишно в ателието си, където проек­тираше играчки. По цял ден все едни и същи топки, къ­щички, кранчета, самолетчета, колички с педали, пласт­масови бебенца, дистанционни…

Алабастър Снежната топка нямаше право да напус­ка пределите на библиотеката, където от двеста години преглеждаше хартиените писма на децата и родителски­те доноси, за да направи списък на послушните и бун­тарите. В последните трийсет години библиотеката се модернизира и сега Алабастър работеше с компютър и подреждаше имената в екселски таблици, поради кое­то се беше сдобил с много свободно време. Белобрадия обаче така и не му позволи да го ползва, както си поис­ка. Възложи му да гледа всички новопоявили се коледни филми със и без участие на неговия образ, да пише опро­вержения към сценарните екипи и слабите актьори, ко­гато си позволяваха твърде много волности, да генерира и разпространява новини около живота в дома на Дядо Коледа и да завежда съдебни дела, когато неправомерно и безплатно беше забъркван в рекламни кампании.

На Уънърс Оупънслей също не му беше лесно. Въпре­ки че фанатично се сдобиваше с най-последните техно­логии, Стареца отказваше да модернизира транспорта си и държеше Уънърс, отговорника за шейната на Дядо Коледа, постоянно под ключ в гаража. Преди половин век, под предлог че му се счупила отвертката, Оупънслей все пак взе разрешение за наложително краткосрочно напускане на работното си място и дойде до кухнята на Мери. Като причина за отлъчката беше написал, че тряб­ва да поиска назаем сладкарски нож, с който уж да завие разхлабилите се бурми на облегалката на шейната и да затегне впряга на елените. Имаше около четири мину­ти на разположение и с Мери не успяха да си кажат кой знае какво. Още повече че Пепър Минстикс, пазителят на тайната на компанията на Белобрадия, беше пратен заедно с Уънърс до сладкарския цех в качеството си на персонален агент на Стареца. Въпреки това обаче, дока­то приемаше от топлата ръка на Мери Захарния бонбон малкото ножче с розова дръжка, Уънърс беше успял да ѝ прошепне: „Трябва да избягаме оттук, сладка Мери, трябва да избяг…“.

Мери не беше сигурна, че е чула правилно, защото точно тогава чувствителните уши на Пепър щръкнаха подозрително и Уънърс млъкна. Но колкото и пъти да връщаше като на запис онази кратка реплика, разпоз­наваше все една и съща фраза – „трябва да избягаме от­тук…“.

Да избягаме оттук…?

Да избягаме оттук…!

И все пак Уънърс Оупънслей имаше късмет – споде­ляше дните си с живи същества. Освен за допотопната шейна на Стареца, той беше отговорен и за здравето и живота на елените му. През последните векове ги от­глеждаше всеотдайно – хранеше ги, даваше им подсла­дена вода, чешеше ги по един път на ден, мажеше с мас рогата им, масажираше копитата им и се опитваше да ги разтървава, когато се биеха. Те го приемаха за свой пряк стопанин и се отнасяха към него сравнително добре. Близнаците Дашър и Денсър дори го обичаха по свой начин и всеки път, когато Белобрадия го хокаше, го бли­жеха състрадателно с големите си, топли езици.

Пренсър, Виксен и Комета бяха във вечно съревно­вание помежду си и честите им побоища създаваха про­блеми на отговорника по транспорта. Ако допуснеше да се сбият до кръв, Уънърс понасяше някое от острите на­казания на Стареца – лъскаше с възглавничките на пръ­стите си металните лайсни на шейната, разглобяваше и сглобяваше наново всичките ѝ части или товареше и разтоварваше тренировъчните небесни кервани с маке­ти на разнородни по обем и тежест подаръци.

От всички елени Купидон и Блитцен не създаваха на Уънърс абсолютно никакви проблеми. Купидон вечно беше влюбен в някоя сърна на земята, но понеже така и така можеше да я вижда само един път в годината, връз­ките му не бяха трайни и свършваха драматично. Блитцен пък беше ужасно мързелив и общо взето, проспи­ваше цялата година до коледната нощ. Тогава Уънърс го събуждаше с помощта на хиперенергичния Донър – еле­на, който пък можеше да спи само една нощ в годината и въпреки това да е във върхова форма. Впрягаше заедно Блитцен и Донър и така балансираше еленовите сили във впряга.

Най-непоносим обаче беше Рудолф. По някаква при­чина неговото име се запомняше най-лесно от хората и така този иначе невзрачен, съвсем обикновен, леко затлъстял и впиянчен хвалипръцко се беше превърнал в истински коледен символ. И по-лошо – от век и половина насам беше нещо като домашен любимец на единствения привилегирован работник на Белобрадия – Шини Упатрий, стар приятел, най-верния му служител и управител на компанията. Шини можеше да ходи в гаража, когато си поиска, да измъква Рудолф по всяко време и да се раз­хожда на гърба му колкото му е угодно. Никой в компа­нията не ги обичаше, защото, за разлика от тях, всички останали – Мери, Алабастър, Буши, Уънърс и дори слу­харят Пепърс – не напускаха работните си места и само през замъглените и заскрежени прозорци на помещени­ята си можеха да хвърлят едно око на волната им разходка из снежните преспи и да слушат чаткането в снежната лапландска тишина.

Именно звукът от подкови върху лед изтръгна Мери от вцепенението ѝ в сладкарския цех.

Рудолф точно беше забил копита пред прозорчето на кухнята ѝ и мокрият му нос образуваше малки крис­тално чисти пролуки в замръзналото стъкло. Дишаше учестено и в ритъм, за разлика от спонтанно капещия по пода розов сметанов крем, виснал отчаяно от шпатулата в ръката на Мери. Зачервените бузи на Шини Упатрий полека изникнаха между рогата на елена и усмивката му запълни целия хоризонт. С всяко издишване доволната физиономия на Рудолф се размиваше в облак от пара, а с вдишването очертанията на огромната му глава и разпе­рените над нея рога ставаха по-остри. Как ненавиждаше Мери тези внезапни появявания, как мразеше доволно­то хилене на Шини и мазните му погледи, колко непоно­симо ѝ беше да наблюдава в рамките на малкия си про­зорец отредената специално за нея част от свободата на тези двамата! Свободата, която тя никога…

Мери тръсна глава и се огледа.

Изоставаше непоправимо със сроковете и това си ли­чеше по всичко наоколо. Шини вероятно вече беше забе­лязал хаоса в кухнята ѝ – беше достатъчно само да зърне кривогледите курабийки и идиотски нацупените джин­джифилови човечета, спихнатите кексове и прегорелите щолени, кремчетата на бучки и побелелите шоколадови фигурки, за да изтърчи при Стареца и да му докладва. А Белобрадия, нищо че целият свят го мислеше за най-до­брия и благороден дядка на света, изобщо нямаше да ѝ прости. Всяка грешка се наказваше, всяко своеволие се порицаваше, а липсата на ентусиазъм, послушание и разкаяние можеше да коства и малкото налична свобо­да – тази да работиш. Тук от векове не се беше случвало някой да оспори решение, да се разбунтува или да про­тиворечи. Въпреки това легендите – живи и пулсира­щи – толкова детайлно описваха последствията от евен­туално непокорство, че всеки разпъждаше като досадна муха и най-крехката мисъл за неподчинение. В онези два дни годишно – този преди Коледа и този след него, – когато Стареца събираше заедно и на едно място всички работници, Старицата, Снежанка и елените за коледна снимка, Мери подочуваше за някои от наказанията и не­волно настръхваше. Ако Белобрадия ти бил ядосан, мо­жело да те затвори при Старицата. Някога тя била мила и добра жена, но преди няколко столетия загубила раз­съдъка си и оттогава прекарвала времето си единствено в измисляне на коледни украси. Отначало това се отра­зило добре както на нея самата, така и на бизнеса. Впоследствие обаче лудостта я обзела напълно и сега бълвала всякакви ужасяващи предмети като коледни мечета със святкащи дупета, шапки с пеещи рога, снежни човеци със секири и черни коледни дръвчета с препарирани ка­нарчета. Наказаният трябвало да изпълнява проектите на Старицата безропотно, без да спира и за миг, докато тя самата не припадне от умора.

Не по-малко ужасно било и да те пратят на заточение при внучката на Белобрадия – Снежанка. Мери я виж­даше само на онези коледни сборове веднъж годишно, но не можеше да предположи какво се крие зад крехкия ѝ вид. Когато получавала наказан работник, отегчената до смърт Снежанка искала от него да я забавлява. Про­блемът бил, че сама не знаела как. Не било лесно да раз­смееш това момиче, което често изпадало в истерии, по­стоянно ѝ се привиждала някаква старица с цветна връв и диадема в ръката, а при думата „ябълка“ започвала да пищи с все сила. Всъщност всеобща тайна беше как по време на една от неовладените си кризи Снежанка за­почнала да обижда работниците в компанията, като ги наричала джуджета. Нищо че всички си били нормални на ръст, а някои – даже по-високи и снажни от Белобра­дия. С изтърколването на вековете обаче определението надделяло над естеството и Буши, Уънърс, Алабастър, Пепър, Шини и самата Мери започнали да се смаляват. Промяната станала неусетно, а единствените огледала, на които разчитали в помещенията си – малките, обрас­ли със скреж прозорци, – и без това изкривявали обра­за и ги карали да изглеждат дребни, с къси крайници и големи глави. С наистина твърде големи глави, които всъщност не…

Мери вдигна поривисто ръката си, втренчи се в ох­лузения розов остатък от крема по сладкарската шпату­ла, изплези се и я облиза.

Прекалено сладкият вкус я накара да потръпне от­ново и изкриви лицето ѝ в болезнена физиономия. На­прави крачка назад, без да иска, стъпи върху падналия от тортата захаросан бадем и го чу как изхруска под тежестта ѝ. Мери се наведе, топна показалец в размек­натия карамел на пода и след това нежно го оваля в на­трошените бадемови остатъци. Пръстът ѝ заприлича на апетитна овална сладка. Мери полека се изправи, а до­като възкъсият ѝ гръбнак прешлен по прешлен се изпъ­ваше нагоре, прасковеното ѝ лице се разля в пресилена усмивка. За миг си спомни как преди много десетилетия Белобрадия беше оприличил тази усмивка на лимоно­ва резанка. Тогава тези негови сравнения (казваше още, че очите ѝ били като шоколадови трюфели, а устата ѝ – пияна вишна) ѝ харесваха. Сега ги намираше за покър­тително плоски. Всъщност Стареца нито беше оглупял, нито беше станал инфантилен – той си беше такъв. Има­ше точно толкова чар, че да поддържа легендата за себе си, и точно толкова първичност, че да я брани на всяка цена. Хората нямаше как да се усъмнят в добродетелите му, защото имаха нужда от някакви. Щяха да разказват на децата си измислената история на Белобрадия, ко­гото наричаха Дядо Коледа, щяха да продължават да ги карат да му пишат писма, да му рисуват картинки и да му пеят песни. Като възрастни щяха да се преобличат като него, да го рисуват върху опаковъчните си хартии, да го вплитат в пуловерите си (заедно с този проклет нарци­сист Рудолф), да му измислят реплики в рекламите си. Щяха да създават бонбонени анимационни светове за компанията, която непременно щяха да продължават да наричат „работилничката на Дядо Коледа“. От време на време щяха да рисуват и „джуджетата“ – лоботомизира­ни нахилени гноми, чиято единствена цел в живота е да произвеждат и раздават безсмислени играчки. Дишаща поточна линия, с която Стареца щеше до безкрай да под­държа митологичния си ореол.

Такива истини не могат да се кажат на глас и Мери добре знаеше това. Беше отделила достатъчно векове, за да осъзнае, че ако разкажеше какво наистина се случва тук, щяха да я обявят за луда. Белобрадия обаче никой нямаше да посмее да пипне.

Оставаше единственото възможно решение.

Мери Захарния бонбон бавно повдигна с едната си ръка омекналата торта, от която нова група захаросани бадеми заплашваше самоубийствено да полети към зе­мята. Пристъпи към прозореца и се взря в прозрачни­те пространства между заскрежените нишки. Носът на Рудолф още мокреше на интервали стъклото, а на вто­ри план белите зъби на Шини проблясваха като бучки намокрена захар. С палец Мери натисна дръжката на прозореца и двете му крила изстенаха под тежестта на неподвижните години. Изненадан от жеста ѝ, Шини съ­участнически ѝ смигна. Мери мълчаливо поднесе ова­ляния си в бадем и карамел показалец към мокрия нос на Рудолф и го отърка в ноздрите му. Еленът се облиза и се извърна към ездача си. Влажните му очи пресрещнаха погледа на Шини, който току-що беше поел тортата от ръката на Мери, беше загладил с кутре опразненото мяс­то на окапалата бадемова украса върху нея и сега лакомо изсмукваше сладостния вкус на масло, прегоряла захар и ванилия. Ммммм…

„Тортата е за Дядо Коледа – усмихнато промълви Мери. – По нова рецепта е, направих я, за да я опита­те всички преди коледния сбор тази вечер… Ще има за всички по парче, дори за елените.“

Шини се подсмихна дяволито. Тази Мери Захарния бонбон му харесваше от столетия, но все не се осмелява­ше да… Може би после, когато намине пак. Тъкмо малко да му се избистри погледът, че нещо стана в този студ и очите му сякаш се заскрежаваха, а тялото му изстива­ше и се отпускаше. Тогава, по-късно, когато му размине, ще ѝ каже колко много им се е усладила новата ѝ торта. И как, ако тя му позволи, от сега нататък ще я нарича Мария, не това Мери, не тоя Захарен бонбон… Нейните торти винаги са толкова… Мери затвори прозореца и помаха на Шини. Рудолф тръсна рогата си и самонадеяно вдигна предни копита за полет. Леко му се виеше свят, но с еленския си мозък не отличи това като нещо особено. Не забеляза и поси­няващите краища на рогата си.

Само Мери знаеше. Разбута тавите със сладки и кек­сове, отви съдовете с втасалите теста и уханните кремо­ве, включи на още по-висока степен пищящите фурни и легна на дългата метална маса, на която месеше, бър­каше и декорираше, откакто се помни. Затвори очи и въздъхна облекчено. Топлината полека я обхващаше и прешлените на скъсения ѝ гръбнак се отпускаха, разтя­гаха и смирено се връщаха в някогашната си форма.

След десет минути всичко щеше да е приключило.

Клапа: Финални надписи

По време на снимките не пострада нито едно жи­вотно.