На 10 януари 1941 г. малка група високопоставени мъже се отправя към двореца „Враня“. Царят е нервен, ситуацията е без изход. На тази среща Борис III, министър-председателят Богдан Филов и други двама министри решават да стартират преговори за присъединяване на България към Тристранния пакт. Времето е до побъркване сложно, противоречиво, 500-хилядната 12-та немска армия чука на вратата – сама ли да прегази Дунав или като приятел (на път за Гърция). Точно в този момент съюзяването на България с Райха е предизвестено. 10 януари е просто един от дните, но именно тогава няколко мъже правят съдбовен избор, (само)лишени от такъв.
Дилемите са тежки пред политиците. Но не и за обикновените хора.
Скоро Вермахтът влиза у нас,
из села и паланки е срещнат като приятел. Редови българи ядат и пият заедно с войниците, помагат им, девойки се влюбват. Дружеската атмосфера е премълчаван факт в историята ни, но напълно естествен. България и Германия са съюзници от Първата световна война, заедно са тежко ощетени от нея, чувстват общ дълг за възраждане и реванш; много наши младежи учат и работят там, германски архитекти и лекари работят у нас. Освен това към този момент страната на Хитлер е считана за символ на прогреса. Трудно може хора, чието призвание е да си гледат дома, нивата или службицата, да сторят друго, освен да се слеят с общия ход на историята до момента. После обаче същите тези обикновени българи ще страдат.
На 10 януари 1944 г. е най-тежката и ужасяваща бомбардировка
на англо-американските съюзници над цивилната, но вражеска София.
10 януари 1990 г. е един от рождените дни на Кръглата маса. Решението за нея е взето 7 дни по-рано, а първото заседание се състои 8 дни по-късно. Но участници от страна на СДС се дърпат, не щат с комунистите да договарят прехода. Именно около 10-и се състоят ключови срещи за легитимност на преговорите. А обикновените хора? Те се обзалагаха дали за 5 или 15 месеца ще догоним Европа.
На 10 януари 1997 г. бе щурмуван парламентът. Мизерия, инфлация, фалити и кучи студ из улиците и в домовете бяха докарали българите до отчаяние. После нещата се стабилизираха икономически, но отчаянието остана. Ами мизерията? Несравнимо по-сити сме спрямо 1997 г. и несравнимо по-бедни сравнено с ония, които за 5-15 месеца щяхме да настигнем.
На 14 януари 2009 г. се състоя протест пред парламента, завършил с полицейски бой. Но и на 10-и имаше вълнения, в този период демонстрираха полицаи, студенти, еколози... И какво пак се промени за редовите хора? Далаверите със земи и гори продължиха, студенти почти не останаха у нас, полицаите дори с кварталните гамени не се справят (не твърдя, че редовите служители на МВР са виновни). Единствената рекапитулация от тези януарски протести е, че тогавашният столичен кмет, услужливо (и страхливо) постлал на полицаите да бият (след отмяна на разрешението за демонстрация на 10-и), днес е премиер. При това с топ не може да го мръднеш. При това бе в управленска коалиция с протестиращи на площада политици от ДСБ и СДС.
Житието и страданието на Борисов е добре известно. В събитията на 10 януари 1997 г. деен участник е Иван Костов. Днес прокуратурата иска да му вземе около 500 000 лв., те са
само част от имането на прочутата
драгалевска фамилия. И мнозина се питат откъде се е взело то. На кръглата маса участници са Емил Кошлуков, Александър Йорданов, успешно пребродили прехода до важни властови позиции. Борис III умира при мистериозни обстоятелства, а Богдан Филов е убит от Народния съд. Присъдата на този лобист на съюза с Райха е отменена след 1990 г. Съдбата на всички тези участници в смутните и по-малко такива времена е различна. Самите времена са несравними. И все пак има нещо общо – хората под тези ключови фигури,
за обикновените иде реч, са губещи в мача.
Губят не спрямо миналото, а спрямо настоящето.
Днес отново е 10 януари. Гледам социалните мрежи и не вярвам на очите си. Същите тези обикновени българи ще се избият – леви срещу десни, либерали против консерватори, жълтопаветници срещу селяни… Гайди, потури, конвенции, путинисти, тръмписти, инфлуенсъри, изплюенсъри… Хора, спрете се! Няма смисъл - винаги ще сте злополучната половинка в любовната игра с политиката и хода на събитията. Не знам какво да препоръчам, не знам как „да се оправи България“. Сигурен съм обаче, че
яростта и разделението са глупави, непродуктивни и…
прави всички нас смешни – в очите на такива като Борисов и Костов например. Не ви ли е гадно да сме смешни? Знам, тъпо е да се правят констатации без предложение за изход. Но мисля (и вярвам), че по-вече толерантност и добронамереност в отношенията между българите ще подобри поне малко тежката среда. Защото, ако оставим виртуалните сблъсъци, и се позамислим върху други по-реални, ще установим наистина катастрофално положение. Всеки е скаран с всеки у нас: лекарите считат полицаите за корумпирани, полицаите – лекарите, всички те – учителите, учителите винят в некадърност родителите, родителите… Омраза до безкрай. Това
скарване на всеки с всички, реално със себе си,
няма как да е за добро. Породено е от много причини, но сред тях и неразбирането, че всички сме от прецаканата страна – а от другата са смеещите се тарикати. 10 януари е ден за размисъл - много повече отколкото следва да се мисли преди избори.
Бившият шеф на германското разузнаване Аугуст Хенинг каза тези дни („Клуб Z“), че досега между САЩ, Русия, Турция и Иран е имало договорка да не се стига до пряк сблъсък в Близкия изток. Представяте ли си да е прав? Значи 1000, 2000 или 50 000 души могат да умрат във военните им игрички с тоз-оня, но пряк сблъсък не бива, защото ще умрат милиони – и самите им лидери със семействата си, разбира се. 1000, 2000, 50 000 какво са – нищо. Този мащаб на злото показва още веднъж безсмислието обикновени хора да бъдат от една страна на барикада.
