За кой ли път сме затънали в криза, задава се още по-сериозна криза, стагнация, рецесия… наречете я както щете. В Европа пак се води истинска война, няма хиляда километра от нас. В разгара си е друга война, икономическа, в нея сме воюваща страна. Всеки от нас си задава вечния въпрос: ами сега? Не секва врявата от програми, прогнози, искания, протести, идеи коя от друга по-абсурдни и небъдни. Гласят промяна на държавния бюджет; своите бюджети фирми и домакинства са принудени да прекрояват всеки ден. Затова ми изглежда важно да хвърлим поглед към опита на
абсолютния шампион по кризи,
Швейцария. Това е страната, за която от векове войната и всякакви кризи са занаят и поминък. Дори бегъл поглед към графиката на брутния продукт за последните два века на глава от населението показва, че конфедерацията е забогатявала тъкмо в годините на световните войни и кризи. Обяснението не е само прочутият швейцарски неутралитет, той е един от опорните стълбове на националната стратегия, но далеч не единствена нейна опора. Да не забравяме, че Алпите са родина на прочутите солдати (нем. Söldner, от лат. sal datum, “дадена сол”), професионални войници, воювали от най-ранното Средновековие, за които плати (солта е една от твърдите разменни стойности по онова време, със сол императорите плащали и на своите легиони, по-късно в злато). За швейцарските наемници войната е поминък. Моите деди пасли овце из родните Родопи и Беломорието, родопските мещри и трънските дюлгери ходили на гурбет да зидат, а швейцарците са продавали кръв за сол.
Войната е в кръвта им и я разбират
като никой друг, без емоции и злоба. И затова швейцарската антикризисна стратегия не е писана – на хартия и там бълват същите празни приказки, с които чиновници заливат Европа и света. Всички знаем проповедите от „главното течение“. А швейцарската доктрина е в генома и в душата, не е държавна програма, а лично дело, част от паметта и духа на нацията (швейцарецът разчита на себе си, а не на държавата – той на нея плаща и гледа да му е по-евтино). Затова е трудно да се обясни, но може да се наблюдава и опише, пък който успее, да се поучи.
Сблъсках се с швейцарския стопански светоглед през 80-те години, когато там на два пъти отхвърлиха петдневната работна седмица с референдум и настояваха да си работят шест дни от седем. В една телевизионна анкета питаха случайни минувачи защо. Един отговори: „Denn nur durch Arbeit kommen wir zum Geld!“ –
„Само с работа изкарваме пари!“
Това е златното икономическо правило на швейцарците. Лаконична квинтесенция на трудовата теория за стойността (LVT на Адам Смит и Дейвид Рикардо, AWL на Карл Маркс). Нататък е търговия и преразпределение, да накараш друг да работи за теб. Всички заедно имаме онова, което изработим, няма друг източник на стойност извън труда. Отвъд труда за швейцареца има и други ценности, които му позволяват да мине невредим през войни и кризи, да печели, когато други пропадат и фалират. Няма тайнство и магия, а изключително земни неща, много прости. Мой колега и приятел от Базел защити дисертация, след 2-3 години оглави корпоративното банкиране и се сгоди за дъщерята на собственика на банката. Преди женитбата решил да купи къща и поискал заем от банката. Но кредитният комитет отказал кредита и помолил главния касиер да му обясни
как се живее с пари назаем
В банките главният касиер е митична фигура, това е почетна традиционна длъжност за уважаван авторитет, пазител на ценностите не само в трезора, но и в принципите на банката. Та главният касиер казал на колегата, че за да вземе кредит за къща, трябва да стори две неща: да увеличи исканата сума с нужните пари да купи наред с къщата, колкото крави събира оборът към нея. И да занесе молбата в съседната банка. Понеже колегата недоумявал кому е нужно да търси друга банка, защо да купува крави, щом заплатата му на банков директор е сигурна гаранция, пет пъти средната за страната, без да се броят премиите.
Това се казва интегритет,
обяснил му главният касиер, не е редно банка да кредитира собствените си директори. Пък мъж, който има пари, а няма крави, е несигурен. Собственик на крави трябва бързо, като свърши работа в банката, да се прибере право вкъщи, да ги нахрани, да ги издои и да изрине обора. Такъв мъж не се запива по кръчмите, по чуждите жени не ходи, не осъмва в барове, не залага на комар. Той се научава да гледа живи същества, да носи отговорност за тях, така разбира колко трудно се създава истинският продукт, реалната стойност. Та трябва да купиш крави, за да е спокойна банката, като ти даде милион и отгоре заем, да купиш собствена къща и двор под синьото небе и белите върхове на Алпите. А дойде ли трудно време, швейцарецът просто работи повече. Гледа повече крави, мисли от какво още може да изкара пари, пести, майстори каквото умее, примерно плете пуловери. Или отива на гурбет в странство, цани се за солдат или за слуга; затова думата за портиер на руски е „швейцар“, на немски език e Schweizer. За швейцареца няма срамна работа, той работи честно и здраво, но ще изкара пари и ще оцелее. Всъщност
Швейцария е много бедна страна,
векове наред е била най-бедната и жалката в Европа. Нищо не се ражда в алпийските камънаци и за да оцелеят, хората са се научили да живеят във враждебната среда на конкуренция: да измислят нови продукти, да работят като професионални наемници, но пък затова ценят труда си. И не чакат наготово. Едва световните войни през ХХ век създават благоприятни условия за успеха на швейцарския модел. Знам, че за нас, родените в богатата, плодородна и благодатна България, е истински трудно както да си дадем вярна сметка какво имаме и как пилеем, така и да видим света с очите на хора, принудени да се борят, и постоянно да се съревноваваме за живота си. Но си струва. България може да бъде „Швейцария на Балканите“. Може. Хилядолетия сме били далеч по-богати от швейцарците. Нормалното (caeteris paribus) е да сме много по-богати, освен ако не сме много по-глупави или мързеливи.
