Той стоеше сам край пътя. От двете му страни беше само запуснато поле, тръни и храсталаци. Спрях колата.

- Здравейте – казах, – мога да ви откарам.

Човекът завъртя глава:

- Не, не може никъде да ме откараш. Аз тук съм на работа.

Слънчасал е, рекох си, не може да е друго. Накъдето и да погледнеш, нямаше нищо и никого, даже птички не хвърчаха в небето над тази пустош.

- Хубаво, а какво толкова работите тука?

Той грейна в усмивка.

- Тука има завод за автомобили – един от десетките в нашата страна. Произвеждаме продукция изключително за нашите европейски партньори.

Не е от слънцето, рекох си, по-сериозно е. Винаги става така, когато не взимаш навреме мерки за здравето си.

- Извинявам се – викам му – ама аз не виждам никакъв завод тука. Само бъз и коприва!

Той енергично тръсна глава:

- Не виждаш завод, защото не искаш да го видиш! Ако погледнеш право пред себе си, ей натам, в далечината, ще видиш как се вие дим. Видя ли?

Взрях се накъдето той сочеше.

- Да – казах – видях го!

- Ето – рече той, – дима го виждаш, а завода отказваш видиш!

Ужас, рекох си, даже няма и следа от лечение, кой знае каква супа е в главата му!

- Гледай – викам му, – дима го виждам, защото дим има, а тук, в полето, завод няма, какво да гледам!

- Ето – рече той, – продължаваш да упорстваш и да не разбираш прогреса! Тук има завод!

Трябва, рекох си, да бъда внимателен, болните хора заслужават друго отношение.

- Кой ти каза – питам го, – че тука има завод?

- Министър-председателят – най-сериозно ми отговори онзи, – нашият премиер каза, че тук има завод. Мен ме назначиха тука да отговарям на въпросите на хората за нашите успехи. Когато дойдат журналистите или хората, които вярват в думите на нашия премиер, аз ще им разкажа всичко – какво произвеждаме, колко работни места са открити, какви хора работят, колко инвестиции са дошли в този прекрасен завод. Ти телевизия не гледаш ли, там всичко е казано точно и ясно!

Трябваше, рекох си, сам да се сетя за диагнозата му – всичко идва от телевизора. Ама за това лек още нямаше.

- Добре – рекох му, – мога да те откарам напред, ако искаш, да си починеш малко, да хапнеш нещо, щото не може само работа…

- Премиерът – рече той – се е погрижил за всички нас, имаме храна, вода, добри заплати, почиваме си по график.

Леле, рекох си, не е сам!

- Има ли и други като тебе!

- Разбира се, че има – гордо казва той. – След километър е заводът за медицинска апаратура. След него има предприятие за производство на детски храни. След храните – има нов завод за акумулаторни батерии. Ако спреш при тях, хората ще ти обяснят всичко.

Питам го:

- Ти тези заводи видя ли ги с очите си?

- Нищо не се налага да виждам! – троснато ми казва. – Щом премиерът вече е казал, че тука има завод до завода – кой съм аз, че да казвам обратното! Ти не виждаш, защото не искаш да видиш! Не виждаш и не чуваш, защото си черноглед и срещу правителството! Инвеститорите чакат на опашка на границата ни и се чудят къде да вложат парите си у нас.

- Хубаво – рекох, – аз отивам там, където се вие този черен пушек.

- Там – вика –завод няма. Магистралата свършва до някакво зачукано село, където седят и по цял ден пекат зимнина в чушкопеците си. От тях е този дим! Те са останка от тъмното ни минало.

- Едно – вика – не мога да разбера! Как може да има нещо по-важно от думите на премиера! Само той може така добре да разкаже за бъдещето на страната, за нашето човешко щастие. А онези темерути там викат, че зимнината им била по-важна от нашите заводи, нищо не ги интересува!

Качих се на колата и дадох газ.

Прав е, викам си, нашите интереси днес са такива, че вече нищо не ни интересува. И този път ние трябва да защитим интересите си докрай!