Свикнали сме подобни юбилеи да минават тихо, нали в нашето съвремие има толкова много безсмислен шум. Миналата есен съвременният възрожденец Румен Стоянов навърши 80 години. Познаваме го като преводача, който ни срещна с най-големите творци в иберийските и латиноамериканските литератури - Маркес („Сто години самота”), Кортасар, Борхес, Карпентиер, Алейсандре, Де Отеро, Песоа, Бандейра, Друмонд де Андраде. Но той е и поет, есеист, белетрист, публицист, мемоарист, изследовател и дългогодишен университетски преподавател у нас и в чужбина, единственият българин – почетен доктор на латиноамерикански университет (гр. Бразилия, 2012 г.).
Доайен на испанистиката и португалистиката у нас, в авторските си книги Румен Стоянов носи на плещите си "словесното свято бреме" на българщината. Тази страна на неговия творчески път ни представя Явор Чучков, филолог, преводач, журналист, публицист.
-------------------
Може би най-подходящото определение за него е вълшебен и самобитен ваятел и градинар на думите. Така за Румен Стоянов чимширът е причудлив символ на селската обич, зеленозарна благодат, вечно чимшируващ кръглоглавец и влаголюбец, докато другите земни дарове пролетеят, летуват, есенеят и зимуват...
Светът на писателя се откроява със смайващо остроумни словосъчетания, парадокси, неологизми, каламбури, алюзии и игри на думи. В последната от трийсетте му авторски книги („Ръкомахайки”, 2021 г.) четем:
„Българите употребяват все повече смартфони, от известна възрастова граница надолу – поголовно, задължително. Сиреч все по-малко общуват с живи човеци пряко и това сложи рязък отпечатък върху честотата на жестикулиране. В подземен влак трима-четирима от петима седнали бучат нос в електронна гяволийка, шават завидно ловко с палци, не поглеждат ближния (когото трябва да обичаме; защо пък?!), камо ли с него да говорят... Растящото обезжестяване е част от безспорното разбългаряване: в името на криворазбирани благовъзпитаност и европейщина. В жестово отношение, както въобще на културното поприще, ставаме все по-безцветни, по-безлични, блудкави, размиващи се в безпощадното оцелостяване (гробализиране) на света. Понятна е сметката: колкото по-мижави сме, толкова по-лесно и по-евтино тоталитаризуеми, гробализуеми биваме...”
„Гробализиращата” България глобализация, водеща до масово безродничество и унищожаваща националната ни самоличност, култура и традиция, е непреходно актуална тема за Румен Стоянов. Остро изобличителен е протестът му срещу безразличието на Института за български език, който пасивно наблюдава и мълчаливо подпомага този кощунствен процес. Защото богатството на един език са неговите диалекти. А не англоамериканската лексика, от която днешна България чуждоугоднически черпи с пълни шепи, и то всекидневно, пред одобрителния и утвърдителен поглед на въпросния Институт, който впоследствие охотно „узаконява” тази лексика и я включва в поредния „Речник на българския език”
Локация, дестинация, популация, реновирам, презентирам, базирам се, на базата на, идентичност, анимирам, инициирам, инспирирам, лайфстайл, ърбън, харизма, таргет, креативен, експлицитно, тренд, съпорт, и още, и още вносотии, онагледяващи пълното безхаберие на държавата и липсата на езикова политика. Това оскверняване вече е заразило публичната стилистика и на държавните институции.
„Промените в речниковия състав изглеждат плод на немара, обаче туй е само дял от явлението - пише Румен Стоянов. - Някой някъде – за разлика от нас – отлично знае, че мислене и език са взаимообвързани, следователно: какъвто ни е езикът, такова ще ни е и мисленето [...] До толкова сме изпаднали в езикослугинаж, та не съзнаваме, че в днешната ни стълбица на ценности словесността позорно сме я забутали далеч под улично коте. В такава степен угодливо приемаме западнящините, че първото, що сторваме, е да възприемем и утвърдим другоземното, ибо вече до толкова сме загубили усет за нашето.
С прякото ни, тихомълко, ала охотно съучастничество, цял един граматически разред (съществителни за професия, упражнявана от жена, белязани чрез краесловното „ка” – учителка, диригентка, състезателка, председателка, авторка) бе изхвърлен от употреба, пък то е крещящо обедняване, опростачване, а Институтът за български език, катедри университетски, Съюзът на българските журналисти, няколкото писателски съюза не отрониха ни малейшо възраженийце..."
В поразително актуалната си книга „Борба за език” (2008 г.) Румен Стоянов призовава държавата ни да пристъпи към възприемане в съвременния книжовен български на всички непротиворечащи на българската традиция думи, облици, словосъчетания и словоредни особености, които използва македонистката уредба, за да бъде възпряна и скъсена настоящата раздалеченост между книжовния и югозападния български език. Както и да се обоснове научно и въведе в обращение понятието българоезична книжнина, с което да бъдат указвани ония дялове от общобългарската писмовност, които са творени извън границите на държавата ни. Наложително е също така да употребяваме единствено понятието югозападен български език, защото само то е вярно от научно гледище.
Рано-късно РСМ ще бъде приета в Европейския съюз, пише Румен Стоянов. Това може да означава окончателно утвърждаване на македонисткия язик и безповратно международно узаконяване на българската езикова, историческа, духовна разкъсаност, наложена и с прякото, многократно съучастничество на държавата ни. Езиковото и книжовно общонаследие на българите принадлежи на всички нас и затова имаме право да чуем от Института за български език и Института за българска литература какво тези две висшестоящи учреждения правят за възвръщане на духовната целокупност, над която, предполага се, те бдят.
„С мълчание и рахатлък доникъде няма да стигнем, както даже слепите видяха и глухите чуха откак язикот биде измайсторосан. [...] Щом ония горе, плащани с наши пари, не щат да подемат възобновяване на българската езикова съвкупност, не остава друго, освен да се подпретнем ние долу и да ги принудим. България няма да загуби повече от това, което с изумителното си пораженско отстъпление е загубила... В същност, дорде един народ е жив, той трябва кораво да се бори за езика свой и горко му ако снеме от плещи туй словесно свято бреме!”
