Казват, за умрелите - или добро, или нищо. И понеже българският волейбол е мъртъв на международната сцена, това прави почти непосилни разсъжденията на глас върху участието на мъжкия национален отбор на световното първенство в Полша и Словения.
Разбира се, тази смърт беше предизвестена. Също както на други покойници в някога славния по цялата планета спортен свят на страната ни - футбола, леката атлетика, вдигането на тежести, борбата, бокса, гребането... Светла им памет.
Факт е, че най-успешният колективен спорт на България се задържа най-дълго на командно дишане. Но също така е факт, че през последното десетилетие имаше не един и два тревожни признака, че кардиограмата върви към права линия.
Уви, никой от властимащите във федерацията не им обърна достатъчно внимание, вероятно смятайки, че успехите във все по-отдалечаващото се минало са осигурили безсмъртие за волейбола ни за вечни времена. Не, не са.
Затова и последните импулси на монитора се забелязаха в края на мача срещу Мексико в зала "Сподек" в Катовице. След което от съдийския стол се чу пронизителният сигнал, установил скръбния край.
Нека се придържаме единствено към сухите факти от случилото се на Мондиал `22. За България това беше 19-о участие в шампионата на планетата, като страната ни е пропуснала само четвъртото му издание - през 1960 г. в Бразилия. Единствената друга държава с толкова участия на световното е 6-кратният шампион Русия (СССР).
20-ото място в крайното класиране (от 24 отбора) е
абсолютно дъно за българските "лъвове" на мондиал.
За статистиката - по-слабите тимове от нашия през 2022 г. са Катар, Пуерто Рико, Камерун и Китай.
Досега най-невзрачното представяне на волейболистите ни беше отреждало на страната ни 13-а позиция в света - през 2002 и 2014 г. А историята помни един сребърен (1970) и четири бронзови медала (1949, 1952, 1986, 2006) за България от първенството на планетата.
Никога преди отборът ни не беше губил всичките си мачове на световно първенство. Този път изиграхме три двубоя и понесохме три поражения - кое от кое по-тежко и горчиво.
Ако загубите срещу световния шампион Полша и финалиста в Лигата на нациите САЩ бяха нещо очаквано и от най-големите оптимисти за състоянието на тима ни, то резилът срещу Мексико беше шок дори за непоправимите песимисти. И заби финалния пирон в ковчега с илюзиите на всички родни запалянковци.
Безизразното лице на националния ни отбор не беше новост. Все пак то е на показ и във VNL от няколко сезона насам и понесе още няколко пагубни крошета - като например срамния крах срещу Австралия насред София това лято.
Новост беше примиренческата нагласа
Демонстрира я нагледно селекционерът Николай Желязков, който още след втория мач от групата срещу Съединените щати съобщи, че щял да има проблем с мотивацията на играчите за двубоя с мексиканците:
"В момента е много трудно да говоря с каква нагласа ще влезем в последния мач. Разочарованието е голямо в момчетата. Ще бъде трудна среща от гледна точка на мотивацията. Важно е след такава загуба да се мотивираме и да дадем най-доброто от себе си."
По принцип в съзнанието на страничния наблюдател витае усещането, че един професионален спортист няма нужда от допълнителна мотивация, когато представя родината си на световно първенство. Че обикновено вършат работа простички стимули като национална чест, лично достойнство, хъс, спортна злоба... Такива неща.
Несъстоятелната функция на самия старши треньор намери своята кулминация с включването на Тодор Скримов в разширения състав за Мондиал `22. Шапки долу пред опитния ветеран заради всичките му заслуги за националния отбор, но присъствието на контузен играч в отбора всъщност оставя отбора с един играч по-малко. И цялата отговорност тук е на Желязков.
При завръщането в София селекционерът обяви, че планира да предприеме единствения адекватен ход - да си подаде оставката. Преди това той обобщи фиаското така:
"На Балканите силно обичаме и силно мразим. Когато е лошо - мразим. Но смятам, че е по-правилно да се акцентира върху хубавите неща. Не е само черно през тази година. Отборът направи много силни мачове. Да, не можахме по най-добрия начин да се представим на световното. Има си причини, знам ги много добре какви са, но в крайна сметка това са фактите."
Дано масовата публика скоро също научи причините, които Желязков визира. Дано сред тях не е примерно бойкотът на Матей Казийски от 2012 г., че тази плоча отдавна се изтърка. Дано не е и дългата ръка на Данчо Лазаров, че него пък формално го няма в схемата вече две години и половина. Дано дочакаме от приемника му Любомир Ганев конкретни действия, а не само общи приказки за реанимиране на българския волейбол.
И най-вече, дано не чакаме от умрял писмо.
