Проф. Ангел Ангелов е езиковед и музикант. Преподавател по социолингвистика в Софийския университет, член на рок групата "Джендема", позната от митингите през есента на 1989-а.
- Проф. Ангелов, през годините различни законодателни инициативи правят опити да наложат регулация на публичния език. Има ли смисъл в тези усилия, когато езикът е една жива, отворена система?
- Да, езикът е отворена система и се саморегулира. В езика има закономерности, част от тях са неподвластни на човешката воля. Те са като земното притегляне. В граматика има естествени закономерности, които са подобни на физическите. Но има и закономерности и правила, които човек може да променя, каквито са например юридическите закони. Тези две системи се срещат - естествената и законодателната. В историята на нашия език има дълъг процес на кодификация и на установяване на правилата. Естествено възникналите норми на употребата се превръщат в норми на граматиката. Процесите на кодификация започват още от Възраждането - един дълъг период на добронамерено спорене и стремеж едни или други диалектни региони в страната да вземат връх. В края на 19-и век се стига до Иванчовия правопис, който установява единна норма. През 20-и век следват няколко правописни реформи - на Омарчевски, който въвежда „земеделския правопис“, както и голямата реформа от 1945 г., когато се създава днешният правопис. След промените от 1989 г. имаше дори отделни опити да се върне старият правопис, но това не стана. Наистина трудно е да се върне назад една правописна система. Трябва внимателно да се обмислят промените, езикът има нужда от грижа.
- Може ли обаче тази грижа да се наложи чрез закон за българския език?
- Грижата може да се прояви по различен начин. Понякога е необходимо, когато обществото изпадне в криза и се получи анархия на писмените системи, да има някаква инициатива, наредба или закон.
- Има ли такава анархия?
- Доста западна критерият за правилно писане, да не говорим за правоговора. Езикът е свързан с възпитанието на човека и употребата му се учи още от най-ранна детска възраст. Когато детето не си служи добре с вилица и нож, пипа си устата или носа, прави нещо неприлично на публични места, майката и бащата, учителите, са длъжни да го предупредят, а когато трябва, и да го санкционират. Езикът е нещо подобно. Трябва с възпитание, с тънък усет да се осъществява този контрол. Обикновено грешките са поради незнание, а не заради умишлена вина на някого. Има недоучени хора, явно е, че там училището не си е свършило докрай работата, родителите също. И сега тези технически средства, които използваме напоследък - компютри, смартфони. Трептящите текстове на екраните водят до буквени грешки, до немарливост. Размива се границата между официалната кореспонденция, която се разпечатва на хартия, и имейлите, и есемесите. Българската културна среда не държи достатъчно под око отклоненията. Оттук се получава срив на езиковата култура. Трябва да има нещо, което да ни кара да бъдем по-внимателни в тази област.
- Последният законопроект за защита на българския език, внесен в парламента, предвижда създаване на регулаторен орган към БАН, който да следи за спазването му. Това не създава ли "езикова полиция"?
- Това изглежда, че е добро решение. Там, в Института за български език „Проф. Л. Андрейчин“ към БАН, са най-добрите специалисти. Но ако ще има глоби, те не трябва да са по-големи от например тези за неправилно паркиране. Трябва мерките да бъдат поощрителни или предупредителни в началото. Не мисля, че някой с употребата на езика се опитва да разруши системата на българския език. Това са грешки от липса на езикова култура, от недоучване. Не смятам, че някой съзнателно тръгва да руши.
- Няма ли опасност този орган да се превърне в цензор?
- Не мисля. Има разлика между езиковите права на човека и свободата на словото. Свободата на словото засяга повече съдържанието на изказването, а въпросите на езиковата култура са свързани с езиковия вкус и с правилната употреба на граматиката т.е. с формата на изказа.
- Усилията за налагане на правила не трябва ли да са изпреварващи, да се насочат към училището и образованието?
- Глобализацията, както казват, е като слънчевото затъмнение – не можеш да я спреш. Световните процеси уронват традиционния културен контекст, в който съществува езикът. Езикът е функция на културата. При една лоша културна среда, лоша поведенческа култура на обществото, недостатъчна литературна, музикална и всякаква друга култура и вкус - всичко това оказва влияние. Езикът има предназначение да бъде и изкуство. Езиковото естетическо чувство се възпитава чрез поезията. Ученето на стихотворения наизуст - това възпитава чувството към езика. Това трябва да се стимулира. Глобализацията обаче има и положителна страна, защото отваря врати, не трябва да се капсулираме. Както българинът трябва да учи чужди езици, така и ние трябва да обучаваме другите на нашия език. Всеки един език е прозорец, а нашият език въведе кирилицата в Европейския съюз. Тази азбука е богатство и за други народи, а и за всеки, който я владее.
- Какъв е езикът на публичните лица, политиците, т.нар.звезди. Има ли недоучени сред тях?
- Това е въпрос на лична отговорност, човек, ако се изложи или се излага с езика си, с правописа, с липса на езикова култура, какво по-голяма санкция от това обществото да го заклейми. Вътре в себе си някой ще направи гримаса и ще се отдръпне от този човек. Позорът от една погрешна езикова култура човек го носи със себе си.
- А не претръпнахме ли твърде много към подобно излагане, вече не ни прави впечатление?
- В това е проблемът, че лесно подминаваме грешките и проявяваме търпимост към пошлия езиков вкус. Знаете ли коя е санкцията - осмиването. И дори безмълвната критика. Има писани и неписани закони, моралът е неписан закон. Ако писаните предполагат санкции и контрол, то неписаните са една естествена норма и когато човек я прескочи, за такъв човек в определени среди вече няма място.
- Каква е отговорността на медиите в опазването на добрия език?
- Много голяма. Оттам тръгват тези немарливости. Журналистите са вглъбени в някои проблеми и теми, но често пъти пренебрегват формата или пък съзнателно я принизяват, за да са по-четивни. Преследвайки някакво съдържание, актуална задача, те не обръщат внимание на формата. Някои дори не са образовани в езиков план или са небрежени, защото преследват друга по-важна мисия. А някои от тях трябва да преминат допълнително езиково образование. Много клишета се използват, модерни фрази, но изтъркани от съдържание, които нищо не казват.
- Кои са съвременните предизвикателства пред българския език?
- От една страна, е застрашена графическата система на българския език. Латиницата масово навлиза, но ние можем и трябва да се преборим. Гърците са пример за страна със стара азбука, която е типична за тях, каквато за нас е кирилицата. Това, че кирилицата е българска азбука, трябва да се казва по-често, да се разказва, да се осветли Европа каква е ролята на нашите учители, които създадоха българската средновековна литература. Нашата азбука е едно от големите ни богатства. Другото вмешателство в нашата култура е свързано с личните имена. В нито един закон не е предвидена защитата на личните имена на българите, а това го е имало и е било под контрола на българската църква. При светото кръщение е имало именник. Кръщелното свидетелство е било повече от акта за раждане. Имало е правилник за получаване на името. Виждаме какво става сега. Разбира се, човек трябва да има право на избор, но не може традиционните имена да се пренебрегват – норми в това отношение има в цяла Европа. Трябва да има контрол, защото чрез името човек се свързва с държавата си. Има случаи, в които родители нанасят поражение на своите деца с дадените им имена, и децата са смехотворно възприети поради странни „творчески“ решения, напр. Тенислав, Кротозар и др.
- Има ли опасност българският език да изчезне, застрашен ли е?
- Има застрашени езици, има понятие езикова смърт. Ако го занемарим до степен да го замърсим с цели мисловни модели от чужди езици, ако го изоставим. Езиците са като обществата, като отделните човешки индивиди. Както има червена книга на застрашените биологични видове, както изчезват популации и животни, така изчезват и езици. От 6 хил. езика, след 30 години ще останат наполовина. На всеки три месеца изчезва един език от света. В Европа това е много по-трудно. Изчезват най-вече заради демографски причини - изчезват хората, а с тях и езикът им. Нашият език има писмена култура, а там където има такава система с дълги традиции, това става трудно. Езикът изчезва тогава, когато няма възпроизводство от поколение на поколение. Но имаме изчезване на диалекти в България. С грижи, усет, възпитание, любов, чувство, вкус, уважение, сантименти - така се пази словото. Езикът е средство за молитва, с него се общува и с отвъдни светове. Предава ни се от нашите деди, за да го дадем на децата. Това е дълг. Цялата тази връзка между минало и бъдеще е в езика.
