След "Бетонната фея" и "Израстък" журналистът Иво Беров издаде трети роман. Написан е във време, в което той работи като озеленител, служител в колцентър и междувременно - водач за нов вид революция. Романът е наречен "Без невинни. Революция Пеларгониум зонале".   

- Г-н Беров, какво е революция?
- Това е бърза промяна, а не постепенна и бавна, каквато човечеството си въобразява, че води от своето създаване до сега. Вижда се обаче, че никаква промяна всъщност няма - не само еволюционна, но и революционна. Защото всички видове революции с изключение на моята, която предписвам, се оказаха неуспешни. Аз съм сигурен, че моята ще бъде успешна. А предишните са неуспешни, защото нравствеността на човека е същата отпреди съдиите израилеви. Това, което ни пречи да се избием, са принудителните закони и обществените норми, които имат благоприятен ефект и въздействие върху човечеството. Но те мигом изчезват, когато започне някакъв хаос или се намеси външна опасност. Аз съм свидетел как точно за два часа университетски преподаватели, семейни хора, образовани, се превърнаха в диваци. То беше по време на една мобилизация, която се случи през февруари, а нашите старшини на родната казарма поради легендарната си или измислена тъпота просто не се бяха сетили да донесат одеяла. Хората в палатките измръзнаха, започнаха да си крадат одеялата, да се бият за дърва и се превърнаха в неандерталци въпреки външното си лустро. Тази революция, за която говоря, е необикновена. Тя е нова революция на революциите, вътрешна революция, призвана да промени всичко. И, разбира се, го казвам и с някаква доза самоирония, но в нея има нещо много истинско и дълбоко, иначе нямаше да я предлагам хората, защото аз не пиша за пари.

- Какво превръща хората в диваци?
- Те са си родени такива. Цялата цивилизация е превъзмогване на природното. Изкуството също, защото то е изкуствено. Природното изисква да се размножаваме. Но дори и маймунските общества, които първоначално са действали така, са разбрали, че не се стига до никъде, и са направили своята малка революция, която е довела до йерархия в самото маймунско общество. То обаче си остава маймунско. А и нашето световно общество до голяма степен е маймунско. Всичко това го описвам в книгата - за избухване на вътрешната същност, за очовечаване на човека. Не съм първият писач, комуто това е хрумнало. Един друг е казал: "Човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато" (Фр. Ницше, бел. ред.). Някога бях повлиян от него. И една зима ходех само с един пуловер, защото смятах зимата за тъжна и добра гостенка, която е добре дошла. Но се оказа, че от това хващам само настинки.

- А днешното българско общество - настинало ли е, или боледува?    
- То е изключително здраво, защото съхранява своята българщина. Аз не знам какво е това, но нашето общество явно я съхранява, пази я. А тя се изразява най-вече в две основни цели, приоритети и стремежи на родната индивидуалност. Едната е "да не се минем", а втората - "да не настинем". Това, като го разширим, както казват умниците до "екзистенциални размери" и някакъв "всеобхватен дискурс", обяснява всичко.

- Но накрая излиза така, че българинът остава с усещане, че винаги е "минаван". Защо?
- Той не е минаван много често, а почти винаги, макар че аз не обичам този израз. Има различни българи. И такива, и онакива, и, разбира се "такивитата" са мнозинство, за разлика от "онакивитата", които са неособено влиятелни, за да желаят демокрация по западен образец и общество по модела на развитите и успешни държави. Мнозинството си избира пътя на племенно-връзкарското съществуване, на олигархичните отношения, при които няколко обществени образувания са се оформили, за да присвояват обществени средства. Те се стремят към властта, за да изпълнят именно тези свои цели, като се използва демокрацията. Демокрацията обаче не може да бъде натрапена на едно изостанало племенно, средновековно и другарско общество. Тя е резултат на трудни, продължителни, изключителни обществени вълнения и лъкатушения, които преминават през "потоци от кръв" в продължение на векове, за да може да достигнат до идеята за истинска демокрация.

- Какво не ни стига, за да имаме тази истинска демокрация?
- В България не сме достигнали до тази идея. Тя е дошла отвън или сме си рекли: "Я, тия са демократични, богати и успешни, дай да въведем една демокрация, за да бъдем като тях". Обаче сме използвали демократичните механизми, за да живеем обществено по начина, който ни е присъщ: родово, другарски, връзкарски.

- Защо обаче общото разбиране за демокрация е смутено и в други държави в Европа?
- Няма такова нещо. Смутено е в Унгария донякъде, в Полша донякъде. А събитията между Испания и Италия показаха, че тамошните общества не отхвърлят Европа и демокрацията, а корумпирани и продажни елити въпреки тяхното външно лустро. Той може да се пише за десен, за народна партия, а хората казват: "Ние се убедихме, че сте корумпирани, и не ви щем".  Нито Педро Санчес, нито Матео Салвини са против Европа или демокрацията, а точно обратното. Не виждам нищо лошо и заплашително в демокрацията и в позицията на Меркел, която иска да ограничи нелегалната миграция. 

- Добре, а кога и в България революцията ще стане абсолютно неизбежна?
- Първо, трябва хората да прочетат книгата ми, да помислят върху нея и след това те или техните потомци да дойдат на власт или да имат достатъчно власт, за да приложат преобразованията, които аз съм препоръчал. Това може би ще стане след 127 години, а може и да не стане. Може да се случи след 27 години. И това не знам. Аз моя дълг към обществото, човечеството, всемира и мирозданието съм го изпълнил с тази книга. От тук нататък всички да си поемат отговорността. Същото важи и за тези, които са прочели книгата, но не са се преобразили - не са последвали моя пламенен зов за нов вид революция на революциите - Пеларгониум зонале. Няма невинни. 

- Българите като индивидуални същества не обричат ли на неуспех всяка революция?
- Това не е революция на масите, на ордите, на държавите, на популациите и на племената. "Пеларгониум зонале" я прави всеки човек поотделно. Затова тя е типично българска. Това е най-българската революция - всеки си седи във вкъщи, пие си ракията и прави революция. Разбира се, това е леко иронично, не става само със салата и ракия, трябват и напъни. "Всеко нещо сака напиняне", както е казал някой, който би трябвало да го каже, ако не го е казал.

- Това няма ли да свърши до някаква срамна работа?
- Срамна работа? Нашата революция обикновено свършва печално. Но именно моята революция си е извлякла поука от всичките досегашни неуспешни революции, затова предлагам нещо съвсем ново.

- Кажете сериозно - има ли срамна работа?
- Ами има. Примерно започваш да пишеш: "И той погледна папата, в очите му се четяха благосклонност, смирение и добро отношение към нашия любим държавен глава". Ами това е срамна история. Когато човек продава не уменията и това, което е произвел, а себе си - това е срамна работа. Когато копаеш, не е срамно, но когато започнеш да продаваш тялото или съвестта си - това е срам.

- Ние като общество имаме ли инстинкт да разпознаваме срамното, а и чувствителност да се пазим?
- Не, разбира се. У нас срамните неща предизвикват възхищение. Простотията се превърна в достойна за уважение, защото неграмотността, глупостта и необразоваността у нас са успешни. Вижте кои са успешните хора в България - колко са образовани, колко са възпитани, колко са одухотворени. Погледнете и добрите, образовани, одухотворени и учтиви хора - те са лузъри, смятани за балъци и загубеняци. Те са неудачници, това е положението и никой не може да го отрече. Направете един списък на успешните хора в България, които трябва да служат за пример. Те, ако не са простаци, а в повечето случаи са такива, са необразовани, невъзпитани, нахални и нагли. Това, че са нахакани, нагли, лъжат на поразия, им помага. И най-вече - балъците им вярват.

- Как да изградим имунитет срещу всичко това?
- Имунитетът идва с размисъл. Направил си грешен избор, вземи си поука. А ние правим точно обратното. Това показва, че нещата са необратими, в тях няма никаква надежда. И това е положението - не можем да се измъкнем от блатото. Една страна може да живее в изостаналата си корупция в продължение на сто, двеста, триста години. От тук нататък ние няма да затънем като Венецуела, но ще се влачим в покрайнините на задния двор на Европа. И то в най-добрия случай.