В нормалните държави обществените кризи са тест за доверието в институциите и за способността на управляващите да поемат отговорност. У нас отдавна няма нито доверие, нито способност, нито отговорност. Участието във властта не само храни двойна гуша, но и успява да изгради имунитет срещу всеки възглас на несъгласие, превръщайки цинизма в официална държавна политика. Накратко казано - на политиците вече изобщо не им пука! Те дори не си правят труда да облекат политическото си дебелокожие в по-приемливи ПР дрешки. Изказват се нагло, действат безцеремонно. И очакват аплодисменти!
И това е новата реалност,
с която очевидно трябва да свикваме.
Премиерът Бойко Борисов например, който много се гордее, че за разлика от другите политици бързо намира общ език с обикновените хора (ако ли причината да е - "аз съм прост, и вие сте прости"), все по-изнервено реагира на всеки протест под прозорците му. Той така и не пожела да вникне в проблемите на майките с деца с увреждания. Просто иска "да му се махат от главата". Не смята за нужно да съобщава какви са му плановете като премиер ("Да не мислите, че ще ви обяснявам какво ще правя в Русия?"). Камо ли да дава отчет пред парламента и българските граждани, които са го избрали, как правителството му се справя с изпълнението на дадените предизборни обещания.
Вярно е, че премиерът винаги е имал доста объркана представа как функционира една парламентарна република, може би защото винаги е
вземал пример от номинални или фактически царе
като Симеон Сакскобургготски и Тодор Живков. Затова и не си прави труда да спазва бюджета, който сам е предложил, а парламентът е одобрил, а еднолично се разпорежда с милиони тук и там. Затова и нарежда на депутати да изтеглят законопроекти, просто защото в момента не му пасват на схемата. Затова и упорито казва на черното бяло, с твърдата убеденост, че една реалност може да бъде променена, стига да има достатъчно медии, които да я изкривят по желания начин.
По-малките от Борисов в парламента не само бързо и
добре му подражават, но и го надминават.
"Абе, чудя се откъде ти стигат за цигари" - така отговори депутатката на ГЕРБ и бивш здравен министър Десислава Атанасова на протестиращ пред парламента мъж с един крак, който я попита как се живее с пенсия за инвалид от 138 лв. А неин съпартиец не пусна същите майки за деца с увреждания в тая "светая светих" парламента, защото не били подобаващо облечени - факт е, че обикновените тениски с надпис "Системата убива" няма как да се мерят с марковите костюми на пребиваващите вътре "народни" представители. След общественото негодувание въпросният депутат не само че не се извини, но и
цялата група на ГЕРБ застана като един зад цинизма му!
Дебелокожието просперира и извън парламента. Как да се има безрезервно доверие в банковата система например, когато БНБ не само проспа разграбването на КТБ, но и неин висш служител беше уличен в конфликт на интереси. Тогавашният шеф на "Банков надзор" Нели Кордовска изтеглила спестяванията си от 64 хил. евро ден преди банката да бъде поставена под надзор. Очевадният конфликт бе установен бавно и късно, но дори и сега въпросната госпожа обжалва констатациите с аргумента, че... не била само тя, която постъпила така. И продължава безпроблемно да бъде висш служител - в УС на Фонда за гарантиране на влоговете!
От години социологията регистрира
все по-ниски стойности на доверие в институциите
- хората не подават сигнали в МВР, защото са наясно, че това няма да разкрие престъпленията, не биха обадили за случай на корупция, защото не вярват, че някой ще бъде наказан, не гласуват, защото не смятат, че изборите са честни, не почитат законите, защото ги виждат, че са врата в полето... За каква държава говорим изобщо, след като институциите не само че не си вършат работата, но и се гордеят със своята арогантност, безскрупулност и "безгрешност". Депутатите вече дори не се и крият, когато внасят откровено лобистки закони. Министерствата отказват каквато и да било информация за работата си. Всяка възможност за контрол на управляващите безцеремонно се елиминира.
Пълната институционална безпомощност ни връща във времената на родово-класовите връзки - когато вярваме и разчитаме само на роднини. Когато властта и привилегиите също се предават само по фамилна линия. А слуховете са по-достоверни от фактите. И където всеки се оправя сам, както може. Въпросът е защо изобщо се заблуждаваме, че има държава?!?
