Изложба, наречена "По-добрата част от нас", събира творби на 12 интересни автори от различни поколения и периоди – от 1992 г. до днес, в галерия "Структура" на ул. "Кузман Шапкарев" 9 в центъра на столицата. Те са Боряна Росса и Олег Мавроматти, Димитър Трайчев, Калин Серапионов, Кирил Прашков, Константин Златев, Красимир Терзиев, Нено Белчев, Нина Ковачева, Правдолюб Иванов, Симеон Симеонов, Явор Костадинов. Откриването е на 29 февруари от 19.00 ч., а куратор на изложбата е Мария Василева.
Всички включени работи се занимават с многоликите проявления на насилието: от терора над хора и животни, през политическото регулиране и управляване на обществото (наречено от Мишел Фуко "биополитика"), бруталния национализъм, ролята на медийния шум и манипулациите на киноиндустрията, до войната като негова крайна еманация. Макар и разположена в тъмната част на емоционалния и рационалния спектър, изложбата не само документира и предупреждава, но и съхранява надеждата, че "по-добра част" все още съществува.
Къде е мястото на твореца в тези процеси? Определено да: винаги е имал и ще има. Няма кой друг да покаже трагичното безсмислие на насилието и да подскаже креативни решения в търсенето на възможни форми на сътрудничество, смятат организаторите на проявата.
В средата на 90-те години на ХХ век Правдолюб Иванов създава различни произведения със знамена, повлияни от близкия военен конфликт на територията на съседна Югославия. Обикновено знамето се разпознава като отличителен знак за държавна независимост и национална принадлежност, но покрито с пръст то вече не се отличава от други знамена, защото е неутрално като самата земя, върху която се разпределят държавните територии. С употребата на кал и пръст в "Територия" (1995) авторът подсказва идеята за "потъпкване" на всичко, което знамето утвърждава като значимо.
"Грижете се за оръжието си както за четката си за зъби" (1995) на Калин Серапионов възниква като реакция срещу насилието в различните му форми, което в средата на 90-те години е ежедневие в България. Локално – това са престъпните години в началото на прехода, но и международно – това са разрастващите се конфликти на Балканите. Оръжието е естественият символ на насилието, но в творбата то се появява под формата на пистолет-играчка, който гърми с капси.
"Национална каска" (1992) на Кирил Прашков като че ли днес е още по-актуална. Национализмите често служат за оправдание на насилието, като го прикриват зад светостта на чистите идеали. В последните години и българското общество затъва в омагьосания кръг на проповедниците на националната идея, която нерядко води до ожесточение и граждански войни.
Работата на Нина Ковачева е част от серия рисунки (2015), за чието заглавие е използвано наименованието на една визионерска поема на Уилям Блейк – The Marriage of Heaven and Hell. Художничката развива този мотив, за да ни внуши, че няма невинни. Дори тези, които изглеждат такива и си играят с пластмасови пистолетчета, могат да се превърнат в чудовища. Изолирани и самотни, героите сменят ролите си: комиксът се превръща в реалност и обратното.
В "Кръвно отмъщение 1" (2006) Боряна Росса и Олег Мавроматти разиграват дуел помежду си, като се застрелват с водни пистолети, напълнени със собствената им кръв. Между стремежа към убийство и самоубийствения акт границата е съвсем тънка.
В "Движение в задния план" (2007/2008) Красимир Терзиев проследява тримесечното пътуване на близо 300 българи, наети от Уорнър Брос като масовка за заснемането на бойните сцени във филма "Троя" (2004). Всеки от тях заминава за Мексико с различни мотиви и мечти, но в крайна сметка остава споменът от бойните сцени, които излизат напълно извън контрол и се превръщат в реални битки с бягащи коне, разярени противници и дъждове от стрели над главите, с последствия като счупени крайници, рани и гигантско количество истинска или изкуствена кръв.
От 2019 г. Нено Белчев работи върху пълнометражен "не-филм", рисуван на ръка. Почти всички рисунки са свободни копия на известни произведения или на работи на самия автор. Без изключение са свързани с темата за насилието. В тях са включени всички важни герои и антигерои на човешката цивилизация от древността до наши дни, много от тях – погледнати през очите на велики художници.
Скулптурата "Възхвален" (2019) на Константин Златев е съставена от осакатените останки на играчка (детска количка), възкресена с парче военна униформа, закичена със съответните военни знаци и отличия. Визуално тази творба е пряко свързана с множество артефакти, намерени след бомбардирането на Хирошима и най-директно – с известния Shin’s Tricycle (колетото на 3-годишно момченце, убито от атомната бомба и погребано от баща си с любимата му играчка).
Явор Костадинов реагира на конкретни случки, намерени фотографии и повтарящи се ситуации, като например насилието над животни. По-директни или по-метафорични, неговите работи (2017-2020) създават еклектична картина, напълно адекватна на света, в който живеем.
Димитър Трайчев започва работата си по дигиталната серия на пленер по живопис в Благоевград през 2023 г. Реалността, която дебне зад стените на собствения дом, е жестока. Увлечен от съвършенството на оръжията, които сеят смърт, художникът "естетизира" ужаса на войната, иронизирайки наивното усещане, че точно нас тя няма да ни застигне и засегне.
Скулптурата "С висяща пъпна връв" на Симеон Симеонов претендира за екзистенциално вглеждане в собствената плът и същност. Направена от евтини, замърсяващи околната среда материали, тя задава въпроси за началото и края, за това от къде сме тръгнали и накъде вървим.
Изложбата може да бъде разгледана до 4 април.
