На 11 ноември 2021 г. (30 октомври по стар стил) се навършиха 200 години от рождението на големия романист Фьодор Достоевски, автор на емблематични творби със световно литературно значение като "Идиот", "Престъпление и наказание", "Братя Карамазови" и считаната за пророческа "Бесове". Но преди да стигне до големите си и важни произведения, писателят минава по дълъг и сложен път, който в една вестникарска статия няма как да се проследи подробно, а и не е това целта ни. Тук искаме да се фокусираме върху една слабоизвестна област от творчеството и съдбата на писателя.
1850-те години той пише три големи верноподанически стихотворения (оди), с които се опитва да облекчи съдбата си на бивш каторжник с отнети граждански права и заточеник в Семипалатинск (днешния град Семей в Казахстан). Това е и периодът, когато Достоевски, така да се каже, обръща палачинката и напълно загърбва либералните увлечения на младостта си, за да се превърне в страстен консерватор, великоруснак, яростен поддръжник на самодържавието и фанатичен поклонник на Александър Втори - Освободителя на селяните и българите.
Но да караме поред.
***
1840-те години младият Достоевски е либералстващ елемент от петербургската литературна младеж. Увлича се по Е.Т.А. Хофман, превежда Йожен Сю, Жорж Санд, Балзак, пише с променлив успех подражания на Гогол, почва и не завършва различни разкази. За първия си роман "Бедни хора" получава висока оценка от критиката и кръга около Висарион Белински. Второто му произведение обаче ("Двойник") е посрещнато хладно и с неразбиране.
Достоевски се изпокарва с кръга на Белински, в който влизат също младите Некрасов и Тургенев - с тях той остава във враждебни отношения за десетилетия напред. (Много години по-късно Достоевски прави на Тургенев много злобна и сполучлива литературна карикатура в "Бесове".)
Пролетта на 1846 г. младият писател се запознава с Михаил Петрашевски и започва да посещава неговите "петъци" - сбирки, на които се четяли забранени книги, обсъждали се разни западняшки теми като социализъм, история на революционните движения в Европа и други такива опасни занимания, които от днешна гледна точка не звучат толкова страшно, ала тогава царската власт и самодържавието гледало на такива елементи, меко казано, с подозрение.
Тогавашният цар Николай Първи вече си бил имал разправии с декабристите, които поразчистил и разпратил по сибирските курорти. С две думи, за да не се разпростираме - Достоевски се занимавал с нерегламентирани интелектуални занимания.
В кръга на петрашевците не може да се каже, че е имало истински опасни хора, така че последвалият шумен процес и репресиите срещу тези хора учудват с жестокостта си. Е, говорили си петрашевците в това тайно общество, да речем, за държавен преврат, обмисляли да печатат нелегално разни забранени четива... Но нищо от това не било осъществено, защото ги изловили, бутнали ги за 8 месеца в Петропавловската крепост и както е казал Никола Вапцаров - в съда не потупват по рамото, а ги осъждат на смърт. Конкретно - Достоевски като "един от най-важните престъпници в групата" е осъден за четенето пред публика на писмо от Белински до Гогол, което имало чувствително политическо съдържание.
Всъщност присъдата, която получили Достоевски и петрашевците, била инсценировка на смъртно наказание, организирана по желание на самодържеца Николай Първи. Групата на осъдените била заведена до мястото на екзекуцията, прочели им присъдата "смърт чрез разстрел", известно време нещастниците чакали да ги ликвидират, след което им прочели истинската присъда - че царят в безкрайната си милост заменя смъртната присъда с 4 години каторга и 4 години военна служба. Към това - отнемане на граждански права, забрана за връщане в Петербург и други санкции. Един от петрашевците (Николай Григориев) след тази постановка полудял.
Следва пътуване по етапен ред и 4 години (1850 - 1854) каторга в Омск (днес милионен град в Сибир). След края на каторгата, 1854-та, Достоевски се мести в Семипалатинск като редник в 7-и Сибирски линеен батальон. В Семипалатинск той непрекъснато пише писма до различни роднини и влиятелни познати с молби за ходатайства, които да облекчат съдбата му, да си възвърне правата и най-вече правото да се завърне в Русия и Петербург.
Част от усилията му в тази посока е да се излее в три дълги верноподанически оди, които той пише през 1854, 1855 и 1856 г. В одите писателят бие чело пред царското семейство и конкретно пред Николай Първи, автора на репресиите срещу него.
Първото стихотворение е посветено на Кримската война, написано е малко след пристигането му в Семипалатинск (виж приложения превод). То фактически преразказва патриотическата преса от последните месеци и громи западните съюзници на Османската империя.
Второто стихотворение (“По случай 1 юли 1855”) е обръщение към вдовицата императрица Александра Фьодоровна за рождения ѝ ден, но и некролог-жалейка, лицемерен плач за наскоро умрелия му душманин Николай Първи. По свидетелства на съвременници смъртта на Николай възражда надеждите на Достоевски за облекчение на участта му.
Третото стихотворение (“По случай коронацията и сключването на мира”) е посветено на края на Кримската война, който е доста печален за Русия (както и за нашите български надежди, свързани с тази война). Достоевски никога по-късно не се връща към тези стихотворения, не ги споменава в публикациите си, не ги включва в изданията си и вероятно се срамува от тях. Всъщност те са доста интересни от психологическа и политическа гледна точка.
Аз съм ги превеждал и трите, тук предлагам за прочит първото от тях.
***
Стихотворението "За европейските събития от 1854" е написано през април същата година - в разгара на Кримската война (1853-56), която Русия води срещу Османската империя, Великобритания и Франция. Двете западни държави са се включили във войната месец по-рано - на 12 март 1854 г., и руската преса клокочи от гняв срещу османските съюзници-християни. Стиховете представляват обръщение към западните съюзници, които поетът укорява, че не си гледат вътрешните работи, а се месят в съдбата на Русия и на Изтока (формален повод за започване на войната е спорът за контрола върху Светите места в Йерусалим). В тона на това лирическо обръщение се дочуват отгласи от Пушкин, който има подобно по дух стихотворение ("Към клеветниците на Русия"), а също и буквални цитати от актуалните вестници.
Между другото - Кримската война е първата "журналистическа война" - големите европейски вестници имат свои кореспонденти на фронта, които ползват модерния телеграф, отразяват хода на военните събития и цяла Европа пряко следи войната чрез пресата.
За европейските събития от 1854 г.
Отде се взе световната беда?
Кой пръв започна, по чия вина е?
По-умни сте от нас - това го знаем,
но славата ви й лоша, господа!
Аз ви съветвам - стойте си у вас
и всеки да си гледа битието.
И няма що да търсите при нас -
за всеки има място под небето.
Известно е на наши и на ваши -
нелепо е французин да ни плаши
Русия знае всякакви беди,
каквито вие няма как да знаете.
Татарите ни тъпкаха преди,
но после ние стъпкахме татарите.
Русия непрекъснато расте -
сверете си и вий ориентирите.
Израснахме по суша и море -
чаровна е мощта на богатирите!
Е, хайде - погледнете ни в очите -
и може да ви изхвърчат главите!
Русия, слава Богу, оцеля -
кървяхме ний в борби междуособни.
Размина се най-страшната беля -
прекъсна се враждата между родни.
По-умни сте от нас - за туй не спорим.
И правото ви е на висота.
Но знайте, че когато ний се борим,
ще издържим най-страшната злина!
И миналотото срещу вас крещи -
съюзът* ви не ще ни застраши!
Кошмарът ни ще спре да се повтаря
със преданост към трон и към канон;
в душите ни най-силният закон
е вярата във Бога и във Царя.
И вярата си ний не сме предали
(тъй както някой западен народ);
със вярата във наште идеали
Славянството възкръсва за живот.
Със вяра в Бог и в Неговата слава
е вечно жива руската държава.
Вий писахте, че ний сме подпалвачи,
че може би не сме съвсем във час,
достойнството на Франция не тачим
и много сте обидени от нас;
че жал ви за таз Висока порта,
че ний сме бѝли алчни - как пък не! -
че май ви нарушаваме комфорта,
че сякаш мъмрим палаво хлапе.
На кой не му харесва - на палатка!
И ние няма да ви клатим шапка!
Съдбата на Русия забравете
и пътя ни недейте направлява.
Вий няма как дори да разберете
как Азия на нас се уповава.
На Изток ние носиме надежда.
Народите жадуват нашта власт.
Самият Бог дословно ни нарежда
Възраждане на Азия чрез нас.
Със поданство на най-добрия Цар
животът засиява като дар.
Не опиумът, тровил поколения**
(причина и за вашите войни),
народите ще тласне в единение
и братство, и Христови добрини.
Във Азия под расо на игумен
продавате си варварската гняс;
подлъгахте народа полуумен
с видения на пагубната страст.
За вас ли Господ святата си плът
предаде на терзание и смърт?!
И гледайте - Той разпнат е и днес,
кърви на кръста нашият Спасител,
продаден пак във нечий интерес -
но кой е днес чифутинът грабител?
Христос отново мъки преживява,
разперил пак прободени ръце;
небето някак страшно притъмнява,
в сълзи е разтерзаното лице.
За братята ни няма днес пощада -
болезнено пак църквата ни страда.
Възможно ли е с кръста във ръка
и Божието име на устата
неверник да подкрепяш на война?!
Злодейството вопие за разплата!
Уж християни - а пък с Мохамед!
Не Кръста - Полумесеца ви свети!
Кощунство със Божествения ред -
позор за вас, отстъпници проклети!
Но с нас е Бог! На подвиг свят! Ура!
Смъртта е сладка, щом е за Христа.
Ще блесне Гедеоновият меч -
защитник и надежда за спасение.
Помазаникът с Божията реч
отново ще помилва оскърбените.
Воюваме за правда и за слава
и чувстваме подкрепата на Бог,
а думата на царя обещава
на злото да дадем добър урок.
Звучи тръба, двуглавият орел
към Цариграда гордо е поел!
______
* Съюзът между Франция и Великобритания.
** Препратка към Първата опиумна война (1840 - 1842) - военен конфликт на територията на Китай, в който Великобритания воюва с династията Цин, заставяйки я да допусне вноса на бенгалски опиум от Ост-индийската компания. Втората опиумна война (1856 - 1860) все още не се е случила.
