След добилите култов статус моноспектакли на Мариус Куркински „Сътресение“ и „Черното пиле“ по текстове на Николай Хайтов и „Караконджул“-ът на Валери Йорданов някак изглеждаше, че скоро друг актьор едва ли ще дръзне да посегне към разказите на „родопския властелин“ за свой пробив във висшия пилотаж на соловото актьорско майсторство. И някак си не ни беше и нужно. Но се оказа друго: познатият литературен материал може да зазвучи с нов глас. На сцената на Нов театър НДК един огромен чувал от зебло се раздвижва, разтърсва се в подобие на кукерски танц и от него се появява (почти) непознат образ. Той е младият актьор Илиян Марков и вече е притежател на награда за най-добра мъжка роля от фестивала Друмеви театрални празници в Шумен за превъплъщенията си в своя първи моноспектакъл „Дърво без корен“. Разбира се – по разкази на Хайтов. При това – без ни най-малко да се опитва да прилича на Мариус, което само по себе си е постижение в жанра.
„Дърво без корен“ на Марков се гради на 3 разказа: „Мъжки времена“, „Изпит“ и далия името на целия проект „Дърво без корен“. Точно те не са използвани в моноспектаклите на Мариус и Валери, но пък… са екранизирани, ето защо са още по-популярни. В „Мъжки времена“ на режисьора Едуард Захариев забележителна роля в разцвета на силите си създава Григор Вачков, в „Изпит“ на Георги Дюлгеров силен дебют прави прохождащият Филип Трифонов, а в „Дърво без корен“ на Христо Христов сърцата ни тъгуваха с ветерана Никола Дадов – трима герои от различни поколения и трима актьори с напълно различно излъчване. Сега тази различност Илиян Марков трябва да я постигне с малко реквизит, изкуствени мустаци и шапка, но най-вече с мощта и повратливостта на актьорското превъплъщение. И сякаш не му пука от възможните сравнения, затова му се получава.
В „Мъжки времена“ актьорът го раздава юнак и мачо не без доза самоирония – навярно съзнавайки, че произведението по` приляга на човек, натрупал повече години и житейски опит. Той прави героя „свой“ с хиперактивност, хумор и находчивост: а-ха сценичното действие да заоре в инерцията на познатото и той ще стресне публиката я със залитане от моста, я ще гръмне с пищова. Краденето на момата за булка на комшията ще му даде повод да се вмъкне и в кожата на женски персонаж, и изобщо доста народ през Илиян ще мине пред очите ви, докато героят му стигне до христоматийния извод за драматичното разминаване между желано и осъществимо: едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто – да го направиш.
След това актьорът сваля бутафорните мустаци и няколко десетки години възраст, за да влезе в предизвикателствата на „Изпит“ – една смешно-страшна история за изпитанията на младия майстор кацар Лию, решил да докаже на клиентелата си, че дървените обръчи държат по-здраво от железните, а иначе – метафора за съмненията и изстрадания триумф на творчеството. Последната част и емоционална поанта на моноспектакъла е отредена за „Дърво без корен“ – изповедта на един възрастен човек, откъснат от селските си корени и пресаден в градския апартамент на сина и снахата. Тук актьорът е вече по-обран и пестелив в ефектите, трогателен в потреса на героя си сред отчуждението и претенциите в модерния свят, в който една селска дума – „шибучица“ (тънка пръчица), може да стане повод за сериозно притеснение да не увреди лексиката на внучето, та я произнася шепнешком… Загубил своите отколешни житейски ориентири, но не и остроумието си, неговият Игнат/Гатьо има едно-единствено желание: да се върне в оня познат свят, който говори на душата му. Затова и не се прекършва.
Безвъзвратно ли си е отишъл тоя свят, в който корените са важни, изчезнал ли е, подобно на героя, който на финала на триптиха потъва сред театралния дим надолу с главата в огромната каца на сцената? Аплодисментите на зрителите, преобладаващо млади и възторжени, подсказват, че той все още има своето очарование – дори за онези, които са родени прекалено късно, за да са го живели. Силата на словото на Хайтов, актьорският талант на Марков плюс тяхната носталгия – ето я формулата за дълголетие на това представление.
„Дърво без корен“ е продукция на театър „Оз“, създаден през 2019 г. от Илиян Марков, актрисата Савина Бързева – негов житейски и творчески партньор в други проекти, и художничката Бояна Бъчварова – сценограф и костюмограф на моноспектакъла. Хореографията е на Асен Павлов. Марков е завършил актьорско майсторство в клас на проф. Красимир Спасов в НАТФИЗ, защитил е магистратура по режисура при Николай Ламбрев-Михайловски. Следващите представления в Нов театър НДК са на 26 януари и 9 февруари.
