Новата монументална изложба на Станислав Памукчиев по повод 70-годишнината на художника стъписва с мащаби, дълбочина, амбиция и разнообразие на пластически и концептуални подходи посетителите в сградата на СБХ на "Шипка" 6. Под името "Преминаване — траектории във времето" авторът, който е сред най-ярките български художници през последните над 40 години, представя нови, непоказвани, а също и показвани произведения, но по нов начин.
Като добавим и платната от изложбата "Депо 80", която върви успоредно в столичната галерия "Арте", но е част от същия проект — се очертава картината на своеобразна ъпгрейдната версия 2.0 на неговата ретроспективна изложба отпреди шест години в Националната галерия.
В полумрака на голямата зала на първия етаж в сградата на СБХ са събрани най-мащабните творби на проф. Памукчиев. За мистичната атмосфера допринася и минималистичният 8-часов саундтрак "Процесия на звука", написан и записан специално за изложбата от театралния композитор Асен Аврамов. В ляво лъчите на прожекторите изваждат от тъмнината застрашителните "йерихонски" тръби на инсталацията "Проходи". Вдясно се извисява в новата си среда "Стълбата" от изложбата "Закрити полета" в Credo Bonum преди година и половина.
В същата зала на пода се прожектира видеоинсталацията "Думи във времето", която включва разделени с многоточия изречения като "здрачът изостря тъгата по вечната светлина“, "тъгата е насочена към висшия свят и е съпроводена от от чувство за нищожността, пустотата и тленността ни",
"хуманизмът преживява криза,
защото достига до осъзнаване на самодостатъчността на човека" и други подобни важни за художника, но невесели размисли на Николай Бердяев — водеща фигура в руския философско-религиозен ренесанс от началото на ХХ в.
В десният ъгъл бледи фигури, подобни на човекоподобните корени на мандрагората, изплуват от черния фон и потъват обратно в него с леки танцови движения. Те са репрезентации на възнасящите се човешки души, които проф. Памукчиев беше заселил с проекта си "Кула убежище" във Водната кула в Лозенец точно преди година. Обаче на "Шипка 6", далеч от уникалното вертикално изложбено пространство на Кулата - символ на възкачването (и изкуството като убежище), проектът неизбежно губи част от силата на оригиналното си въздействие.
В центъра на голямата зала, точно срещу входа, е епичното, с размери 2 на поне 7-8 м, ново платно от цикъла "Процесии". Двадесетината участници в процесията напредват мъчително, крепейки се един друг, по-предните вече са паднали на колене, само водачът им, който е прав, е започнал да пада, но е възможно и да излита. Има и трети вариант — водачът се възнася — и той изглежда най-убедителен, ако съдим по сиянието, което излъчва.
В картините и рисунките на Станислав Памукчиев отдавна няма конкретни хора, разположени в конкретна среда, а
фигурални метафори в аморфна абстрактна среда,
главно хора и агнета, изпълнена в обичайната за автора смесена техника, включваща пръскане с четка във фона и използване на природни "еко" материали — пръст, слама… Така е и в останалите две по-малки зали, в едната има рисунки и още няколко двуметрови платна в същия стил, със заглавия като "Пратеник", "Прокудени", "Завръщане", "Към дома"…. в предпочитаната през последните години от художника духовна територия. В третата зала акцентът е върху абстракции и обекти, занимаващи се с по-лични теми. "Три сестри" от цикъла "Биографично" е триптих от три квадратни платна, обвити в няколко слоя прозрачни и полупрозрачни материи (найлон, тюл, полистирол), повечето от които са пробити или съдрани на различни места, докато първоначалното изображение най-отдолу е станало неразгадаемо.
Късчета от своята "Памет" художникът съхранява в десетки малки добре овързани пакетчета, много подобни на онези, което граничните полицаи откриват в специални тайници в автомобилите на наркотрафиканти. В серията "Молитвено" платна с восъчна на вид повърхност и обгорени следи от огън и дим, са били подложени на различни манипулации, а едно от тях е плътно опаковано с черен найлон, като намигане към Кристо.
По-интересната от двете изложби,
съставляващи проекта "Преминаване – траектории във времето", за мнозина ще е "Депо 80" в "Арте". Тя събира рекорден за галерията брой от няколко десетки платна кавалетна живопис, малък и среден формат — най-свободната територия през 80-те години, когато художникът не правеше инсталации и видеа, а само рисуваше, при това цветно, пък макар и с предпочитания към по-тъмния колорит и малките формати.
В "Арте" тези картини, събрани от различни национални, общински и частни колекции, са аранжирани като в музейно депо — те са в състояние на непринуденост, на случайна подредба, с възможността купчините да бъдат ровени, размествани, разглеждани от гостите. В депото винаги е по-интересно, отколкото в галерията, където можеш да видиш само това, което някой друг е решил да ти покаже.
80-те години са времето, когато българските художници и ценители започват да откриват съвременното световно изкуство, което са пропуснали през предишните три десетилетия. При липсата на много възможности за свободно пътуване и свободен внос на съответната литература, това става чрез много обикаляне на културните центрове на ГДР, Чехословакия и най-вече Полша, където се намират списания с по-малко ограничения. Другият канал са международните проекти и провежданите у нас конкурси с участия от чужбина.
80-те са особено застойно време, в което на власт е все същата БКП, но тя вече не може да удържа така здраво, както по-рано, идеологическия фронт. Особено във втората половина на десетилетието вятърът на промяната вече се усеща през дупките в Желязната завеса.
Памукчиев е сред авторите, които от началото на кариерата си
бягат от доскоро незаобиколимия идеологически патос
на трудово-борческата тематика. През 80-те тези художници стават все повече. Разграничавайки се от официалната сцена, едни избират да рисуват автопортрети и натюрморти от ателието, други — семейни портрети и предимно лични неща. За да обозначат новото явление, изкуствоведите измислят термин за творците, които се занимават предимно с вътрешния си свят — автотематизъм. Младият Станислав Памукчиев е поставен в тази категория. За художника това е начинът да не отговори на бутафорната "историческа повеля" на едно вече изтичащо време. И въпреки това, промените се предусещат и на едно институционално ниво той среща тиха поддръжка — повече от половината му картини в "Депо 80" са откупени още тогава от държавни и общински галерии.
----
Станислав Памукчиев е роден на 9 май 1953 г. в София. Завършва Националната художествена академия, специалност ",Стенопис" през 1979 г., а сега е професор. Реализирал е над 80 самостоятелни изложби в частни и общински галерии у нас и в чужбина — в Македония, Австрия, Германия, Сърбия, Холандия, Унгария, Румъния, Швеция, САЩ, Франция.
Художникът е награден с орден "Кирил и Методий" І степен (2016), Национална награда за живопис "Владимир Димитров – Майстора" (2015), Национална награда за живопис "Захари Зограф" (2004), Голямата награда на Международното триенале за живопис, София (1996), Първа награда на Международен младежки конкурс за живопис, София (1984).
Изложбата на "Шипка" 6 ще остане до 28 април, а "Депо 80" в галерия "Арте" можете да разгледате до 21 април.
