Те идват от противоположни посоки. Единият пуска парченца храна в съоръжението, издигнато на сцената, другият - нещо като запалена с кибрит хартийка. Отиват си, отново се връщат - и в един момент неизбежно се засичат в точката на привличане: край мистериозния кладенец, стърчащ в центъра на онова, което ще се случи.
Двама безименни мъже – Мъжът с бастуна (Теодор Кисьов) и Мъжът с шапката (Йоан Попов), се надвесват над кладенеца, на чието дъно вие куче. Дали е хвърлено от злосторници? Или само` е скочило? С тези въпроси идва завръзката в новия спектакъл "Джобове, пълни с хляб" по известната пиеса на Матей Вишниек - румънец, натурализиран във Франция, чието творчество му дава статут на по-малък брат на Самюъл Бекет с вкуса към абсурда и универсалните, "изчистени" от бит и националност ситуации, сродяващи трогателното и нелепото в човешкото битие. Спектакълът е и режисьорски дебют на Мария Панайотова - млада актриса и основателка на частната театрална формация „Нокс“, продуцираща представлението. Двамата актьори са общо-взето нейни връстници.
Героите им, разбира се, започват да умуват какво е станало и според това - как да действат. Що за садист може да хвърли невинната животинка на дъното на тъмния и дълбок кладенец? И как да бъде открит и наказан? Как да спасят кучето? А възможно ли е то само́ да е слязло там? Да е искало да се самоубие и да не желае да бъде спасявано? Животните самоубиват ли се, или само хората? И прочее, и прочее… Абсурден диалог, в който всеки опровергава предложенията и идеите на другия относно стратегията и тактиката за спасение на изпадналия в беда (конкретното сякаш все повече отстъпва на символиката и е все по-ясно, че не става дума само и просто за куче, кучето е метафора). Персонажите напомнят наивитета на Радичковите герои с техните мисловни повторения и парадоксални философски проблясъци, но и тези на Бекет - с вечното усещане за очакване (на Годо?!) на нещо по-висше, което да даде смисъл и решение на усилията им. Чест прави на отличните млади актьори, че в тази повторяемост и донякъде зацикляне на диалога и действието успяват да останат разнообразни и да държат нащрек зрителя. Накрая двамата другари се готвят да легнат да преспят край кладенеца, надявайки се, че утре ще дойде някой, който ще им помогне, ще даде акъл, ще разреши казуса с кучето... Кладенецът – нещо като изсъхналото дърво от "В очакване на Годо": неизбежен декор и повод за аналогии със същността на света.
Би било разбираемо и ако пиесата свършваше дотук, но не. Това е Матей Вишниек – а неговият свят, както и този на Бекет, не е толкова едноизмерен и просто обясним. Изведнъж на финала – все пак "Годо" идва!... Двойното дъно на пиесата се отваря (или на джоба, пълен с хляб) с един драматургичен жест, пресъздаден пестеливо и умно от младата режисьорка. Фокусът внезапно се сменя и загатнатата с лек и деликатен щрих нова космогония поставя своите нови въпроси. Светът се преподрежда, или по-скоро се надгражда. Кой е Годо? Кой има грижа и решава за нас? Кой всъщност има свободна воля и кой е хванат в капан? И освен свободна воля – интелект, мъдрост и отношение да бъде "по-висшият разум"? Какви сме ние във вселенската йерархията – командири или пешки? Можем ли да надскочим предопределението?... Подобни въпроси непрекъснато ни задава и извън театралната зала съвременният объркан и често необясним свят…
Помня една строфа на поета Уилям Блейк, която асоциирам с изненадващия, но не и нелогичен финал на "Джобове, пълни с хляб":
"Малка муха, твоята лятна игра с груба ръка прекратих.
А може би аз съм муха като теб и ти си човек като мен"…
Преводът на пиесата е на Огнян Стамболиев. Сценографията е на Калоян Вешков, впечатляващата авторска музика – на Moondog. Спектакълът се играе на сцената на Националния студентски дом.
