Йона Тукусер е българска художничка от Украйна, родена в семейство на преселници от Старозагорско. Завършила е Изящни изкуства в Измаилския държавен университет в Украйна, а след това Живопис в софийската НХА, където учи първо при Андрей Даниел, а после при Теофан Сокеров. В зала 19 на Националната галерия „Квадрат 500“ до 27 ноември могат да се видят картините от нейния интердисциплинарен проект „Глад“.
— Как стигнахте до идеята за тази изложба? Откъде дойде интересът ви към глада?
— Възникването на идеята за проекта „Глад“ има няколко предистории. Първият ми сблъсък с темата за Гладомора в Украйна беше като ученичка в V клас. Мисля, че през 1996 г. в час по история учителят ни показа снимка на канибали и ни разказа за страшния глад в Украйна и Съветския съюз. Във семейството ми не се говореше за това. Във никое семейство не се говореше за тази голяма трагедия — може би като защитен рефлекс. Можете да видите снимката в тази изложбена зала — тя е част от картината, в която двама старци, баба и дядо канибали, продават човешко месо на пазара. Снимката е направена, когато са били разкрити и заловени от милицията, но е публикувана за първи път чак през 1990 г. в списание „Родина“. Аз бях шокирана.
— Тогава вече питахте ли вкъщи?
— Учителят ни даде за домашно да разпитаме бабите и дядовците си как са прекарали глада през 1946-47. В Бесарабия, където съм родена, през 1932—33 г. не е имало глад, защото тогава тя е била част Румъния. Но е имало страшен гладомор през 1946-47 г., след войната и присъединяването на Бесарабия към СССР и Украйна, когато започва колективизацията и създаването на колхозите. Това става по същия модел, приложен в Украйна и довел до Гладомора 1932-33 г. Но през 1946-47 г. е имало голям глад из целия Съветски съюз, като дори много градове са били засегнати, а не само селските райони както преди това. Баба и дядо ми разказаха ужасни неща — как цялото село е гладувало, как са яли кучета и котки, и всички, яли котки, са починали. Разказаха ми как хората се влачели изтощени по пътищата като призраци, падали и умирали на място.
— Вашето село е изцяло българско, но около на вас има и села, населени от други етноси, включително и с руснаци?
— Да, така е било навсякъде. Съседното село е било немско, но те са били изселени още по време на войната. Най-много са българските.
— Учили сте в град Измаил. Там имаше ли напрежение между украинци и руско говорящи?
— В Измаил учих 4 години, там завърших първото си висше образование по живопис. Никога не е имало никакви проблеми. Винаги всички сме се разбирали — цигани, гърци, българи, румънци, евреи, руснаци, украинци, грузинци, молдовци… доскоро всички живеехме в мир и разбирателство. И това разнообразие на култури беше много обогатяващо за всички. Нямаше никаква вражда по национален признак.
— Профилната ви картинка във вайбър е рисунка на Пикасо, не се ли изкушавахте сама да си нарисувате нещо?
— Да, на профилната ми снимка е рисунката на Пикасо „Лицето на мира“, жена-гълъб. Името ми Йона е псевдоним. Рожденото ми име е Людмила, но когато дойдох в България го промених на Йона, по прякора на рода на майка ми. Йона на иврит означава гълъб. Когато започна войната, си смених и профилната снимка. Искам да съм посланик на мира.
— Картините в тази изложба не са първите от проекта „Глад“?
— Когато през 2007 г. дойдох да уча в Художествената академия в София, състудентите ми се интересуваха от историята на българите в Украйна. И аз им споделих за страшния глад, през 1946-47 г. Те бяха шокирани както от самия факт, така и от това, че не знаеха нищо за тази голяма трагедия. Това ме провокира да създам със средствата на изкуството живописно-исторически платна и да разкажа за голямата трагедия, преживяна от българите в Украйна по времето на Съветския съюз. Завърших живопис през 2010 и веднага щом се дипломирах, започнах да събирам информация за проекта. Трябваше да открия първата си изложба в София в Червената къща „Андрей Николов“ през декември 2010 г. , но тогава почина баща ми и аз я отложих за началото на март 2011 г.
— С какво настоящата ви изложба се различава от онази в Червената къща?
— Сегашната изложба е продължение на моите търсения на архивни източници и документи през тези 13 год. През това време не съм спирала да събирам нови разкази, да посещавам архиви в София, в Измаил, в Одеса и Букур в търсене на всяка достъпна информация за глада 1946-47 г. В тази зала ще откриете живописни платна, създадени от 2013 година нататък, това е втората част в поредица, базирана на информация от архивите. Две от картините са от 2022 г., след началото на войната. В изложбата не са показани всички платна, тъй като голяма част от тях са в Украйна. Тях ги започнах миналата година, когато се завърнах в бащината ми къща, за да завърша там този проект. Предстои да довърша последната му част с още 20 монументални платна по сюжети от видеоинтервютата, която направих през 2018 г.
— Тези видеоинтервюта ли виждаме във филма, който се прожектира тук в залата?
— Да, това са части от тези интервюта. Направих ги в Бесарабия през 2018 г. с 86 възрастни българи от 13 села. Качени са и в YouTube:
YouTubeТези хора разказваха как са преживели глада и в разказите им имаше много истории за човекоядство. От тях съм избрала сюжетите за следваща серия картини. Изучавам също как гладът влияе на химично ниво върху мозъка и променя мисленето. Крайният резултат е вид лудост.
Имах късмета да срещна човек на 90 години, който е бил в групата от 8 „ястребоци“. Това са били въоръжени помощници на властта, бирници, които ходят по къщите и със заплахи и бой събират зърното на хората, с цел да ги принудят да влязат в колхоза.
— Хората са можели да се спасят, като влязат в колхоза…
— Да, измрели са тези, които не са влезли в колхоза. Това са непокорените. Повече от 100 хиляди българи са измрели при третия гладомор 1946-47 — в някои села до 70% от населението. Човекът казва „Аз бях принуден, иначе щях да умра от глад“. Но този „ястребок“ все пак е бил от добрите, защото през нощта преди посещенията е ходел да предупреди стопаните да си скрият зърното. През последните години е посветил живота си на това в селото му да бъде издигнат паметник на загиналите от глада през 1946-47 г. Самият той в момента говори, че това е престъпление на комунистическия режим, че е геноцид. Той е направил списъци на починалите от глад хора и иска да им бъде изграден паметник, но кметът отказва, защото нямало свидетели и доказателства, че това е геноцид, също както Гладомора през 1932-33. Бях поканена на конференция, посветена на 70-годишнината от глада през 1946-47 в Измаилския университет, и когато разказах, че и Бесарабия е имало масов канибализъм, професори по история обвиниха, че съм насаждала омраза срещу Русия. Това беше през 2017 г. и ме провокира да обиколя селата с камера и да питам възрастните хора.
— Какви са основните принципи на вашия творчески метод — метамодернизма?
—При метамодернизма художественият акт е предшестван от обстойно проучване на историческите факти. В работата си като живописец се изправям пред предизвикателството да използвам научно-художествен изследователски метод, определян като метамодерен. Започнах да работя по този начин под влиянието на моя учител след академията, българският художник, който живее в САЩ, Йонко Стоянов. Изучавам материалите, работя с документа като историк, като учен. Всяка една моя картина е документ, духовен документ. Името ѝ е названието на архивния документ. Метамодернизмът е търсене на различни, противоречиви гледни точки към едни и същи явления и процеси. Освен с документите, с които работех в архивите, преписките и кореспонденцията между областни, районни и местни власти, включително и документи на прокуратурата — вземах и интервюта на очевидци. В официалните документи се говори за държавни доставки на зърно, за стопроцентово и повече изпълнение на плана за събиране на зърно, яйца, мляко и месо — нищо за гладуващи. Съвсем различна картина от тази, която описват хората.
— Войната срещу Украйна, продължава вече 8 месеца, възможно ли е Русия да придизвика нов Гладомор?
В първите дни на войната възрастните българи в Бесарабия, оцелели в следвоения глад, с ужас започнали да бързат да заравят в градината си брашно, захар и олио, изплашени, че идва нов глад.
Последните две картини в изложбата са рисувани тази година и едната отразява съвсем актуални събития. Тя е по история, която чух от 6-годишно момче от град Мариупол. Момчето се казва Илия, родителите му били убити, и то е прекарало 3 седмици в бомбоубежище, оставайки без храна. „Аз бях толкова гладен, че ядох играчката на приятеля ми“, казва момчето, така нарекох и картината. Сега е спасено и е в Киев, където войници са му намерили приемно семейство. На отсрещната стена е 4-метрова картина на момче от моето село, което през 1946 г. съседи са видели да влачи полуразложен конски труп от бунището. Неговите родители също са умрели от глад. Ето така се историята се повтаря след 75 години. Момчето от Мариупол е яло играчката плюшено мече. Както знаем, символът на Русия е мечка. За мен Русия е майката-канибал, която иска да изяде своето дете. Поглъщането на украинска територия е канибалска политика на човек, загубил човешкия си образ. В моята картина невинното дете поглъща символа на Русия, мечката. Това дете, преминало през жестокостта на глада, оцелява. То ще победи.
