Какво ще се случи, ако 300 години след Робинзон Крузо на необитаем остров в Тихия океан попаднат група английски момчета? Уилям Голдинг разказва тази история в дебютния си роман "Повелителят на мухите" - антиутопия за най-мрачните дълбини в човешката природа, която е преведена на десетки езици и продадена в милиони копия. Първоначално романът не се харесва на публиката, но с времето се превръща в една от класиките на XX век и му носи Нобеловата награда за литература.
"Човек за човека е вълк" е поговорка, датираща още от римско време (използвана и от философа Томас Хобс в "Левиатан"). Подобно на повечето читатели, холандският историк Рутгер Брехман се запознава с романа, когато сам е тийнейджър. Тогава не му хрумва да се усъмни, че авторът греши. Но съпоставяйки историята от „Повелителят на мухите“ и биографията на Голдинг (проблеми с алкохола, склонност към депресия, симпатии към нацистите), Брехман става скептичен към сюжета. Смятайки, че децата биха се държали по напълно различен начин в подобна ситуация, и той започва да наблюдава хлапета в домовете им, на летни лагери и в училище.
Когато публикува статия със заключенията си обаче, читателите реагират с недоверие заради метода на проучване - ирелевантен според тях спрямо условията на безлюден остров. Историкът осъзнава, че за да подкрепи тезата си,
му е необходима истинска история
Късметът идва благодарение на неограничените възможности на интернет - в малък блог Брехман се натъква на историята на шест момчета, откраднали лодка в Тонга, Океания, само за да корабокрушират дни по-късно край остров Ата. В публикацията присъства и името на капитана, който случайно намерил робинзоновците след година и три месеца, прекарани на необитаемия остров - Питър Уорнър от Австралия. Всичко това, заедно със срещата си с Уорнър и с едно от спасените деца, Брегман описа в пространна статия в „Гардиън“, която за няколко дни бе прочетена от над 8 млн. души.
90-годишният днес Питър Уорнър е син на един от най-богатите и влиятелни мъже в Австралия през 30-те години на миналия век. Самият той бяга от дома си на 17, за да прекара следващите пет години, плавайки от Хонконг и Шанхай до Стокхолм и Санкт Петербург, и да се върне с капитанска тапия от шведския флот. Баща му не е ентусиазиран от тези приключения и го назначава за счетоводител в компанията си. Заможният младеж обаче притежава риболовна лодка в Тасмания, с която продължава да излиза в открито море от време на време.
Точно с тази лодка Уорнър стига до Тонга през зимата на 1966-а. Малкият остров Ата, който го отклонява от маршрута му, е бил обитаем до 1863 г. Тогава кораб на робовладелци напада, заробва и отвежда всичките му жители. Наблюдавайки острова през бинокъла си, Питър забелязва странни обгорени участъци в зеленината. А след това и нещо още по-необичайно – голо момче с дълга коса, което се приближава бързо с плуване към лодката му. Следват го още пет, крещейки с пълно гърло. На чудесен английски първото момче се представило като Стивън и обяснило, че по техни изчисления се намират
на острова от 15 месеца
След като се качват на лодката, момчетата разказват историята на своето корабокрушение и по-нататъшното си оцеляване – и шестимата били ученици в католическо училище в столицата на Тонга, Нукуалофа. Обикновеният живот им доскучал, решили да се качат на рибарска лодка, за да пътешестват, но ги настигнала ужасяваща буря. Питър се свързва със столицата на Тонга по радиото и след 20 минути получава отговор: „Открили сте ги! Момчетата бяха отписани, проведоха се дори погребения. Ако наистина са те, това е чудо!“.
В месеците след разговора с Питър Уорнър Брехман се посвещава изцяло на тази история в опит да разбере какво точно се е случило на острова и да обори Голдинг. За целта се среща и с Мано, едно от момчетата, който днес е на 70 г.
По време на опасната авантюра Мано е бил на 15. Останалите - Сионе, Стивън, Коло, Дейвид, Люк – между 13- и 16-годишни. Пътуването им с откраднатата лодка из Тихия океан не е подготвяно дълго и старателно – провизиите им се състояли от банани, няколко кокосови ореха, два малки газови котлона. Нямали нито карта, нито компас. Когато тръгнали от пристанището, небето било чисто и момчетата задрямали. Часове по-късно ги събудили разбиващите се в лодката им вълни – бурята разкъсала платното, за малко да унищожи и кормилото. Изгубени насред океана, с полуразбита лодка, след осем дни без храна, само с по няколко глътки дъждовна вода - те видели пред себе си остров Ата.
В спомените си от онова време Уорнър пише, че за да оцелеят, момчетата си устроили „малка комуна с градина за храна, издълбани дървесни дънери за събиране на дъждовна вода, гимнастически кът с тежести, корт за бадминтон, заграждения за кокошки и постоянно поддържан огън – всичко това с
ръчен труд, старо острие от нож и много решителност“
(И докато огънят в „Повелителят на мухите“ изгасва, в реалната история корабокрушенците не го оставят без надзор в продължение на повече от една година.)
Вместо да излъчат лидери, шестимата се разделили на работни групи по двама. Разпределили си ролите в градината, кухнята и охраната. Разбира се, имали са и спорове, но те били разрешавани с изолация за известно време. Преживявали, хранейки се с риба, кокосови орехи и питомни птици, останали от времето, когато островът е бил обитаем. Освен че ядели месото им, пиели и кръвта им, търсели птичи яйца, а около кратера на вулкана открили бананови дървета и плод таро. Дните им започвали и свършвали с песен и молитва, а Коло дори успял да си направи китара с останки от дърво, изплувало на брега, черупка от кокосов орех и шест струни, спасени от техния корабокруширал "кораб". Музиката повдигала духа на момчетата.
А духът имал нужда от повдигане – през цялото лято рядко капвал дъжд, изтощавайки от жажда корабокрушенците. Опитали се да измайсторят сал, но се разпаднал. И за да усложни допълнително ситуацията, един ден Стивън се подхлъзнал на скала и счупил крака си. За да го наместят, измайсторили шина от пръчки и листа.
Денят на спасението им е 11 септември 1966 г.
Местният лекар остава изненадан от заякналите им тела и перфектно зарасналия крак на Стивън. Но вместо да бъдат посрещнати с ентусиазъм, в Нукуалофа шестимата са арестувани заради открадната лодка. Капитанът обаче се досеща, че приключението на момчетата е перфектна филмова история, и използва връзките на баща си, за да се обади в редакцията на "Канал 7" в Сидни. Продава правата и с тях плаща 200 долара на ощетения рибар. Момчетата са освободени с уговорката, че ще съдействат за направата на филм.
В крайна сметка капитан Уорнър е обявен за национален герой, а кралят на Тонга се поинтересувал дали може да направи нещо за него от благодарност, че спасил шестима от поданиците му. Питър пожелава само лиценз за лов на омари и за свободна търговия в кралството му. Но преди това се завръща в Сидни, за да подаде оставка от фирмата на баща си и да наеме нов кораб, който кръщава "Ата". Шестте момчета, които спасява, стават негов екипаж.
След това историята на корабокрушенците от Ата потъва в неизвестност.
От шестимата днес са живи четирима. Всички те
поддържат връзка със спасителя си Питър Уорнър
Един от тях е Мано, който след изключителния интерес към историята на Брехман бе поканен за интервю от "Гардиън". В него той разказва още подробности за времето на острова – как с последни сили доплувал на брега на Ата, как се молил за живота си, защото лодката им го достига по тъмно: "Първото нещо, което направихме, беше да благодарим на Господ, че ни показа острова".
И за спасението: "Ако се озовете на място, което нямате представа къде е, и освен това не виждате нито един член от семейството си, не мисля, че бихте били щастливи. Не можете да сте щастливи, докато не видите семейството си. Не мога да опиша какво почувствахме всички, когато Уорнър ни откри, разплакахме се от щастие, все едно вървяхме по пътя към рая".
При публикуването на историята в британския вестник не всички реагират положително. Някои от сънародниците им се възмущават, че разказът е от гледната точка на белия мъж, който спасил момчетата. Други намират за повърхностно обяснението защо Ата е бил безлюден по времето на корабокрушението на учениците. Трети недоволстват защо Уорнър е решил, че правата за историята са негови, та да ги продаде на "Канал 7".
Самият Мано отхвърля критиките към Питър Уорнър, когото чувства "като баща". "Много хора казват, че Уорнър е спечелил доста от нашата история. Но на кого му пука? Ако не беше той, нямаше да оцелеем, нямаше да сме тук, за да разкажем историята си. Ако Уорнър прави пари от това – добре, желая му успех. Това е мнението ми. Останалите е добре да замълчат".
"Не искам никой да разказва пълната ми история, докато не публикувам книга. Може би това ще бъде моето завещание към внуците ми", допълва полинезиецът. Въпреки това историята ще бъде разказана. След като Брехман публикува своя разказ, той е буквално
бомбардиран с предложения от Холивуд
- макар че "фабриката за мечти" почти е спряла да функционира в последните три месеца заради коронавирусната пандемия.
За сюжета, взет като от приключенски епос, наддават "Нетфликс", "Метро Голдуин Майер" и няколко продуцентски компании от Великобритания. Брегман и участниците в историята обаче избират студиото New Regency. Независимата компания пожъна успех в последните години с филмите "Завръщането" с Леонардо ди Каприо (също базирана на истински случай) и "12 години в робство".
„Получихме много оферти, но за нас беше важно студиото да разбере, че това е история от Тонга. Има дълбоки културни причини, заради които момчетата оцеляват – техните духовност и възпитание", коментира авторът.
След като историята на корабокрушенците нашумя и филмът стана неизбежен, широко бе споделяно мнението, че тя трябва да бъде предадена максимално автентично. Затова за предпочитане е по проекта да работят местни хора – това заяви режисьорът с маорски корени, носител на "Оскар", Тайка Уайтити. От New Regency са дали обещание, че ще почетат „гласа на Тихия океан и ще разгърнат в дълбочина културата на Тонга“. Все пак от студиото са подплатили обещанието си и със седемцифрена сума.
Към момента не са оповестени имена на сценаристи или режисьор, които ще работят по филмовия проект, но се знае, че към екипа с консултанти ще се присъединят Сионе, Мано, Тевита и Люк – четиримата оцелели от остров Ата. По-голямата част от продукцията ще бъде осъществена в Тонга. "Това ще бъде огромен културен и икономически принос за Тонга – казва Брехман. – Хората там си разказват тази история от десетилетия и е чудесно, че след 50 години тя получава вниманието, което заслужава."
