В София има два големи паметника, посветени на борбата с фашизма. Единият през ден е в медиите, около него се събират противници на и защитници Путин, на носталгията по СССР и НРБ, на вечната дружба и братството от векове за векове. Полицията го пази и при всяко обаждане от руското посолство бърза да направи арест. А активисти от БСП и някои присъдружни организации периодично организират почистването му от надписи и други художествени намеси.
На този паметник до скоро имаше плоча има надпис „На съветската армия освободителка от признателния български народ”, която сега е счупена. Обаче у нас съветската армия (по онова време Червената армия) е по-скоро окупаторка и завоевателка, осигурила смяната на политическата система и установяването на тоталитарен режим, отколкото освободителка. През 1949 г., в самото начало на работата по бъдещия паметник, от Политбюро формулират целта му е съвсем ясно пред авторския колектив: „паметникът да доминира и да бъде на централно място, за да се минава постоянно покрай него и той да упражнява своето политическо-възпитателно значение".
Другият голям антифашистки паметник се намира само на 15 минути пеш оттам — в Борисовата градина. Но покрай него не се минава постоянно, а рядко и общо взето се вижда само от тези посетители в градината, които след езерото с лилиите продължат покрай скулптурите на жените кооператорки още стотина метра на изток към бул. „Яворов“.
Основната му част представлява обелиск с височина 41 метра. Пред него върху двуметров постамент е издигната бронзова скулптура с двете най-големи фигури — партизанин и партизанка, подобни на работника и колхозничката от паметника на Вера Мухина в Москва (емблемата на Мосфилм). Но нашите нямат сърп и чук, с шпагин и шмайзер. Мъжът е вдигнал юмрук (в позата на Румен Радев пред президентството, когато каза „Мутри вън!“).
От двете страни на на обелиска на нивото на пиедестала на партизанската двойка, изнесени с няколко метра по-напред са разположени две скулптурни композиции на постаменти с по три фигури. Отляво жена с измъчен вид и двама въоръжени мъже с униформи представляват майка, изпращаща син (партизанин) на фронта. Вдясно работник, селянка и интелигент символизират единството на народа. Най-интересната част са двата орелефа. Но левия работници, селяни и интелигенти (съответно с каскети, калпаци и свободно развяти коси) разиграват сцени от въоръжената борба срещу фашизма. Вдясно старци, жени и деца жени и деца изпращат войници на фронта. Група възхитени българи гледа с обожание войник със съветска униформа, който обаче едва ли е от Червената армия. Ако беше, от руското посолство щяха да се опитат да го защитят. А при по-внимателно вглеждане става ясно колко беззащитен е този паметник.
Доколкото българските антифашисти са братушки на съветските, съответно и всичко в паметника им е като за по-малко братче. Той е построен по-късно, на по-невидимо място, от по-малко талантливи скулптори (заслужили художници, а не народни) и е много по-слабо охраняван — това личи най-добре във фигурите от орелефите от двете страни на централната скулптура.
Вярно е, че въпреки охраната и по паметника на съветската армия се забелязват известни щети (един от героите си е изгубил някъде ръката), но тези следи от народната „признателност“ са като леко одраскване в сравнение с тежко ранените, а някои и убити фигури, от Братската могила. В лявата скулптурна група повечето участници в уж въоръжената антифашистка борба са обезоръжени и държат в ръце само дръжки на пистолети и разни други… оръжия, които е трудно да се определят по малката останала част от дръжките им. А някои нямат и ръце, отрязали са им ги с флекс.
От пушката на трети е останал само половин приклад. В дясно положението е още по-трагично. Липсват не само отделни крайници и въоръжение, там са изчезнали цели тела. От една фигура са останали крак и половина, останалото го няма. От друга, вероятно на дете, се вижда само едно босо стъпало. Още едно дете е имало малко повече късмет, от него са останали две стъпала — и нищо друго.
Голямата разлика от паметника на съветската армия е, че тази братска могила е посветена на действително загинали хора. Има костница, закрита с гранитна плоча и бронзов венец. Тук са положени костите на 17 видни дейци на Българската комунистическа партия и Работническия младежки съюз, все звезди на съпротивата, като Антон Иванов, Цвятко Радойнов и петимата от РМС. Те са се борели срещу фашизма, но и срещу България. Друг въпрос е доколко в България е имало фашизъм. Несъмнено, те са били и съветски агенти, но са загинали, преди другарите им да завземат властта с помощта на Червената армия.
За съпартийците си са били герои. С техните имена до 1989-а се кръщаваха язовири, заводи, стадиони, за тях се пишеха книги, снимаха филми, пееха се песни и се строяха паметници, и пионерчета с автоматчета стояха на пост пред паметниците. Техни бойни другари, колеги, роднини или просто съпартийци, обикаляха училища и трудови колективи и разказваха спомени за героичните им подвизи. Днес техния гроб - паметник тъне в разруха и никой не се сеща за тях.
Оцелелите и наследниците мислят само за съветската армия, а тях няма кой да ги защити, докато съпартийците им от БСП и главните им конкуренти от Възраждане обикалят телевизионните студиа, за да защитават съветския паметник, без да спират да се наричат патриоти и да се кълнат в българската историческата памет и нейното съхранение. Когато дойдоха на власт, те първо осеяха цяла България с паметници на съветски и български комунисти, после допуснаха без особен проблем преместването на паметниците първо на Сталин, после Ленин, Брежнев, Димитров и Коларов… Сега се кълнат, че нямало да допуснат преместването на ПСА в музея. Е, когато Путин падне, което е неминуемо, музеят може вече и да е по-добрият вариант.
Вероятно сега бившите комунисти защитават толкова разгорещено ПСА и руската гледна точка и защото искат да компенсират пред избирателите си предоставянето на оръжие на Украйна — факт, който партийното ръководство продължава да отрича. Но тези дни партийните членове трябва да се срамуват не само защото подкрепят Русия (така е било винаги), а защото заради нея забравиха собствените си другари, паднали в борбата.
