Селски моми (много рядко момци) на фона на цветя или плодове (никога зеленчуци), понякога с деца, понякога на нивата… Това си представят повечето хора, когато чуят името на Владимир Димитров - Майстора. Медиите също мултиплицират този образ най-често. А художникът е много повече.
Майстора е рядко явление в българската култура с таланта си, с аскетичния си начин на живот, с религиозната отдаденост на изкуството, с всенародната обич, която не го оставя, и не на последно място — с впечатляващата си външност на Толкинов магьосник, но с по-благ характер. Той е още студент, когато чиракуващите му колеги започват да го наричат Майстора.
Роден е на 1 февруари 1882 г. 2022-ра е юбилейна за него. Първи започнаха да празнуват в Кюстендил, градът, около който се върти почти целият му живот. В галерията на негово име бе открита изложба с над 350 картини, акварели и рисунки на Майстора, сред тях и 14 непоказвани досега, която ще остане до 1 септември. Няколко дни по-късно последва "майсторски" скандал. Публичното представяне на повлияни от работите на художника фотографии на трансжени накара някои медии да изплачат патетично и псевдопатриотично: "Брутална гавра" и "Оскверниха Майстора!". Но това се забрави бързо.
През март СГХГ напълни един от салоните си с рисунки, скици, акварели и няколко платна на Майстора от месеците, през които той е прекъснал следването си, за да участва като военен художник, доброволец в Балканската война. Кулминацията на юбилейната година дойде с включването на Националната галерия едновременно с две допълващи се изложби - "Образът на Майстора" в Квадрат 500 и "Майстора и Родно изкуство" в Двореца. За тях пред "Сега" разказва техният куратор Иво Милев.
- Какво ново ни казва за Майстора тази "двойна" изложба?
- Двете изложби са много различни като концепция и като изпълнение, в същото време те се допълват, замислени са да бъдат заедно. Затова бяха открити в един и същи ден, и ще продължат и двете до 28 август. Всъщност те са изцяло нови като подход в представянето на Майстора - тук липсва т.нар. "ретроспективен" характер, който досега беше водещ при представянето на Майстора.
"Образът на Майстора" представлява визуален разказ за тази забележителна личност - човек и художник. Водещата нишка са неговите автопортрети — той се самопортретува от много млад и така до старостта и смъртта си. Започва художническата си кариера с автопортрети и я приключва с автопортрети. Освен това със сигурност е художникът, най-много рисуван от колегите си. Как се случва така? Още приживе около името му избухват спорове и се водят дебати, той буди възхита и отрицание, но така или иначе харизмата на образа и личността е завладяваща, непоклатима. Портрети му правят Иван Мърквичка, Дечко Узунов, Стоян Венев, Илия Петров, Васил Стоилов, Иван Ненов, Иван Лазаров, Андрей Николов… Тези портрети са включени в "Образът на Майстора", ще го видим и като карикатурен и шаржов образ. Екипът на Национална галерия събра целия този материал, включително документален, а повече от 25 културни института: музеи, галерии, архивни фондове, частни колекционери и т.н., помогнаха за създаването на разказа. Много от творбите се показват за пръв път пред публика.
Изложбата "Майстора и Родно изкуство" поставя художника като условен център на една от най-характерните български културни прояви на целия ХХ век — неформалното комплексно и интегрално движение за Родно изкуство от 20-те години. От всички изкуства то се проявява най-ярко в живописта и графиката. Това е сякаш спонтанно роден общ порив за търсене на национално специфичен израз и изказ, на стил, който освен български трябва да бъде и адекватно съвременен. Той се ражда след дълги и тежки за България войни, в опозиция на академичния реализъм и етнографското битоописателстване. В основите му стоят Николай Райнов, Сирак Скитник, Иван Милев и, разбира се, Майстора - но почти няма значим български художник от поколението на 20-те години, който да не е отдал дан към Родно изкуство: Дечко Узунов, Илия Петров, Иван Пенков, Данаил Дечев и т.н. и т.н. Център на експозицията е монументалният триптих на Васил Стоилов (собственост на ХГ “Владимир Димитров - Майстора”, Кюстендил), който освен като апотеоз на движението може да бъде разглеждан и като негов символичен финал.
- Кой период в творчеството на Майстора е най-интересен, според вас?
- Погледнато от дистанцията на времето, се създава впечатлението, че Майстора ясно, убедено, категорично, някак естествено и спонтанно се движи към една цел - към своя, така да се каже, "класически" период. От друга страна, особено за художествената критика приживе на Майстора, той е непоследователен и объркващ. Тя характеризира проявите му ту като форми на импресионизъм, ту на експресионизъм, ту дори на кубизъм. Този експериментиращ творец е можел да поеме в много посоки - претърпява много влияния, пътувал много, добре познаващ тенденциите в съвременната европейска живопис… И все пак в края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ век той решава да се посвети на една основна задача - откриване и пресъздаване на класически тип на българина, по-точно на българката, и в нея на основните добродетели, които са запазили според него нашата народност и които ще дадат основания за една "оптимистична теория за българския народ". Това е свързано с интереса му към антропологията, към жената - майка и мадона - като централен образ в градежа на семейството, обществото и света. Майстора е един от малкото български художници, които обръщат основно внимание на физиогномиката - на значението на лицевия израз, "каквото отвън, това и вътре", за тълкуване на характера и човешката душа. Това при него започва като изследване в автопортрета. Пак в автопортрета през 20-те г. се ражда и тази "схема" или класическа композиция на неговото зряло творчество - силно изнесена напред централна фигура, рисувана пластично обемно, и декоративен заден план.
- Промени ли се отношението ни към Майстора, или той си остава Патриархът на българската живопис?
- Майстора, неговото име и личност, са "употребявани" много — и то още приживе. В първите си публични прояви в средата на 20-те години радетелите за Родно изкуство разпознават в него носителя на техния идеал. Отрано отношението към него е като към класик - на негово име в Кюстендил още през лятото на 1944 г. се открива галерия. Отношението на новата власт след 1944 г. е двойствено - от една страна, се отрича изкуството му като формалистично и чуждо на социалните тежнения, от друга - респектът остава. Не минава много време след смъртта му, когато Майстора става износна културна "стока" със знак "българско". Тенденцията се засилва през 70-те в периода на Людмила Живкова, когато той изкусно е вплетен в цялата идеологическа машина на културния фронт. Самата Живкова има пристрастия към художника - пише монография за него (останала непубликувана). Изложбите проблематизират и този митологизиран образ на Майстора, едва ли не като на светиня - не в смисъл, че го поставят под въпрос, а доколко подобни митологеми функционират успешно и днес, и са ефективни. На никого не може да бъде отказано правото на възхита пред нечий гений, още повече на българина пред Майстора — в неговото творчество той се открива красив, морално издържан, оптимистично окрилен и т.н.
Смятам все пак, че е дошло време да погледнем по-трезво на неговата личност и творчество. В личността да търсим и видим човека с неговите драми, трагедии, възходи и падения, а в творчеството му — духа и доминантата на времето, да го видим в неговото обкръжение, в контекста на местното, европейското, защо не и световното.
