70-те и особено 80-те години, когато стана пределно ясно, че построяването на комунизма се отлага за неопределено бъдеще, обикновено са определяни като "десетилетия на застоя”. Застоят обаче не беше повсеместен — поколението художници от началото и средата на 70-те се оказа в значително по-благоприятна среда за развитие в сравнение с предходните времена. За този „романтичен период” (по определението на Димитър Грозданов) и неговите по-ярки представители с техните експерименти и постижения разказва изложбата в „Документи. Живопис след фотографията в България през 70-те и 80-те години на ХХ век” в Софийската градска художествена галерия.
През тези години
социалистическият реализъм още не е мъртъв,
но това е началото на неговата предсмъртна агония, защото вече не е задължителен — партийните началници са открили, че пропагандата може да се осъществява и с помощта на други направления в изкуството. Като последица от априлския пленум и започналото политическо размразяване в началото на 70-те, предходното „априлско поколение” вече е осъществило прехода и експериментите в изкуството се възприемат вече по-скоро като израз на официално възприетата от 60-те години политика на „многообразието“. Така в края на 80-те се стига до началото на съвременното изкуство в България, но това е друга тема.
А и макар соцлагерът да се е оградил добре с бодлива тел, започват се появяват възможности за достъп до външна информация за съвременното изкуство. Отначало това става чрез списания и албуми, които могат да се намерят в културните центрове на някои социалистически страни — най-вече в полския, а също и чрез внасяне на книги от чужбина и самодейното им тиражиране и разпространение в гилдията. Списание издава и културният център към американското посолство, но властите правят всичко възможно
да пречат на българските граждани
да се възползват от иначе уж свободния достъп. Но има и други начини. В изложбата е описано как през 1984 г. художникът Иван Кирков дава на арт критика Диана Попова копие от книгата „Модерното изкуство" от 1977 г., която му е подарък от Кристо. Тя я превежда на български и я отпечатва с индиго в три eкземпляра, за да се ползва и от други колеги.
Същевременно възможностите за изява и сериозните стимули привличат все повече творци в професията и в структурите на организирания художествен живот. През периода, когато СБХ е под председателството на Никола Мирчев (1970–1973) и Светлин Русев (1973-1985), броят на общите художествени изложби, на откупените и поръчаните от държавата произведения достига рекордни мащаби, без аналог в съвременната ни културна история. И творбите, и сградите, и бюджетите са големи. Голям е и интересът на младите поколения художници, вече по-свободни да търсят
нова изразност и нови форми
(но все пак за предпочитане в рамките на фигуративното изкуство).
Разбира се, живопис след фотографията по света има още от XIX век с появата на първите снимки. Често по снимки е рисувал и прочутият британски художник Франсис Бейкън — такъв например е случаят с картината му „Фигура с месо” — и в изложбата в СГХГ ще видим ясно неговото влияние в някои от картините. У нас на тази практика не се е гледало с добро око, въпреки това през разглеждания период мнозина започват да работят по този начин.
Важно условие (но не винаги спазвано от авторите) било използваните от тях снимки да са били тиражирани в печатни издания. Критиците се включват с нови определения: „дoкументален реализъм“, „репортажност", „документализъм“, „фотодокументална изобразителна система“ … Променят се и темите в живописта. Политическата и социалната насоченост на изкуството са все още водещи. Все пак много важна роля в културата играе
амбициозната дъщеря на Тодор Живков
Мащабните начинания на Людмила Живкова, председател на Комитета за изкуство и култура от 1975 до 1981 г. (преди това първи зам. председател) започват с разработката на „Всенapoдната програма за естетическо възпиmaние на трудещите се и младежта". Нейните подпрограми обхващат всичко от образование, през труд и свободно време, до семейни отношения. Най-амбициозна е Юбилейната програма за честване на 1300-годишнината от основаването на българската държава през 1981 г., която отбелязва поставянето на историческия разказ в нов контекст. Живкова създава и още една програма за „ролята на изкуствоmo и културата в развитото социалистическо общество", в която наред с Леонардо ga Винчи и Константин Кирил Философ, се поставя изучаването на Георги Димитров и Ленин. Безспорно е, че чак до 1990 г.
пропагандната роля на изкуството е трудно заобиколима,
но докато соцреализмът вехне, и реализмът започва да се възприема в значително по-широки граници. Говори се за „стилово многообразие". Все повече художници започват да бягат от доскоро незаобиколимия идеологически патос и трудово-борческата тематика. Разграничавайки се от официалната идеология, мнозина избират да рисуват автопортрети и натюрморти от ателието, семейни портрети и приятели. Личните преживявания или други случайни персонажи и всекидневната прозата присъстват редом с тези исторически препратки и метафорични, дори напълно отвлечени и абстрактни сюжети.
Смело, с експериментаторски дух и с много заемки и влияния
от различни източници българското изкуство навлиза в епохата на многообразието. Днес огромно количество произведения от този период се намират в музеите в цялата страна. Кураторите на изложбата Даниела Радева и Светлана Куюмджиева са извадили част от тях и ни показват една от тенденциите, започнали да се очертават през 70-те. Информацията за изложените около 40 творби от 14 художници, сред които Милко Божков, Теофан Сокеров, Ванко Урумов, Георги Божилов, Тома Върбанов, Иван Димов, Текла Алексиева, Сашо Стоицов… запознава зрителите с техните открития и методи на работа, както и с историческия контекст. На много от табелките към картините е отпечатан QR код, който отвежда посетителите до допълнителна аудио информация за авторите в SoundCloud.
Изложбата в СГХГ „Документи. Живопис след фотографията“, която ще продължи до 4 юни, е съпътствана от каталог и включва лекционна програма, която можете да намерите на сайта на галерията.
