Какво е значението на личната история като част от колективния разказ на едно общество? Как поколението на българския преход, отгледано в остатъците от социализма, живее днес? Отговорите на тези въпроси търси младата писателка Йоанна Елми в дебютния си роман "Направени от вина" (изд. "Жанет 45"). Редакторът на книгата Георги Господинов я определя като „роман, който влиза с взлом в детската стая на Прехода, взривява премълчаното, хваща за гърлото и започва един разговор, болезнен, но и разбиращ“. В този разговор се преплитат историите на три жени - баба, майка и внучка, чиито отношения отразяват колективната травма на българското общество от последните близо 80 години. „Направени от вина“ е и книга за емиграцията и носталгията, за домашното насилие, за младостта и още неизмамената надежда за по-добро бъдеще.
През юни дебютът на Йоанна Елми ще има две представяния в България. На 3 юни от 19:00 ч. в Каре-Арте в София за "Направени от вина" ще говори Георги Господинов. На 18-ти книгата гостува в Пловдив, където представянето ще води преводачът Стефан Русинов.
Йоанна Елми е завършила международни отношения и английска филология в Новата Сорбона в Париж, след което продължава с магистратура по политически комуникации в Амстердам. Освен с художествена литература тя се занимава и с журналистика в дигиталната медия "Тоест".
- В "Направени от вина" са застъпени широко периодите на социализма и прехода. Ти самата не си пряка свидетелка на тези исторически процеси, но успяваш да ги предадеш автентично през личните истории на трите главни героини. Как?
- Едно от най-големите ми притеснения в хода на работата по книгата беше, че сюжетните линии, на които не съм била свидетел и съвременник, ще звучат неестествено и неправдоподобно. Тук помага фактът, че голяма част от историите са много лични и истински, споделени от хора, които са ги преживели. Също е от полза това, че съм учила история.
Но има и друго възможно обяснение - до голяма степен ние все още живеем в миналото. Много от местата, които обитаваме, още носят отпечатъците на тези периоди. Те изграждат поколенческата ни памет, способността да се докоснем физически до миналото на родителите си - дори през предмети като старата секция у дома или сервиза, който никога не е използван. Това чисто сетивно усещане за минало ни помага да преживеем историята достоверно.
- В романа силно присъства опитът да разберем себе си през майките, бащите, бабите си. Какво ни носи този стремеж и какви опасности крие?
- Поколенческото е хубав инструмент за себеразбиране, тъй като човек до голяма степен е продукт на средата си и има тенденцията да повтаря същите грешки, които му е заложила тази среда, докато не намери правилния начин да ги преработи. Преодоляването на разграниченията в обществото, в което живеем, също изисква осмисляне, което минава отново през поколенческите отношения. Единствената опасност е да не опознаем и разберем себе си. И това се наблюдава на колективно ниво в нашето общество. Имаме да извървим дълъг път, докато осъзнаем защо залитаме към определени навици и модели на поведение и общуване, които ни пречат.
- Носи ли българското общество колективна травма - от периода на социализма, от прехода, а сега и от коронавирусната пандемия? Обсебени ли сме "от вина и време"?
- Абсолютно да. Ако погледнем към историята си назад във времето, много рядко сме имали способността да се изслушваме, да постигаме компромис и да разговаряме едни с други. Диктатурата не ни е чужда както в семеен, така и в социален план. Не сме достатъчно свободни и уверени, за да говорим за проблемите си спокойно. Струва ми се, че оттам идват много от социалните ни пречки - просто защото добрият разговор и доброто социално съществуване един с друг отнемат време и усилия.
А понякога дори това не стига. Виждаме, че дори страни, в които има силна традиция на консенсусно общуване, в момента се връщат назад към едно по-първично отношение към проблемите.
Сегашният момент е много решаващ за България. Стоим пред избора между силния водач и спасител, който ни освобождава от отговорността, и решението сами да защитим човешките ценности за живот, свобода и общуване. Като общество трябва да вземем решение дали да продължим по същия исторически път, или да се преборим за нещо ново.
- Пандемията и инвазията на Русия в Украйна отначало бяха натоварени с подобно очакване - да ни консолидират и обединят около една обща кауза. За съжаление обаче сякаш се случва обратното и обществото ни все повече се поляризира, расте подкрепата за крайни и ксенофобски партии.
- Всички тези усещания и културни тенденции на първо място се подплатяват с много сериозни социални и икономически кризи, а на второ се експлоатират от пропагандата. Това облагодетелства определени хора, но в дългосрочен план просто не е полезно за обществото. За съжаление, кризите много рядко изкарват положителното в нас, тъй като това изисква огромна човешка сила и до някаква степен привилегии, които много хора нямат. Същевременно имаме една интелигенция, която в по-голямата си част порицава, вместо да води диалог и да обясни защо предлаганото от хора като Костадин Костадинов не е дългосрочно решение на проблемите. Това е световна тенденция, не го наблюдаваме само в България.
Отново ще кажа, че ни предстои колективен избор и е трудно да се определи накъде ще наклонят везните. Защото хронични проблеми, които са се пренебрегвали с години, се експлоатират от крайните сили и няма хора, които да предложат смели и адекватни изходи.
