Железопътната гара в Хамбург, септември 1933 г. Сцената на сбогуване между двама дългогодишни съотборници, постигнали толкова много заедно.
Асбьорн Халворсен потегля към родната Норвегия. Като халф на "Хамбургер Шпортферайн" той е ключова част от атаката на тима и една от първите чуждестранни звезди на германския футбол. Другият мъж - Ото Фриц "Тъл" Хардер, е прекият бенефициент на креативността на Халворсен. Притежаващ убийствен завършващ удар и силата на хамалин, нападателят извежда със своите голове HSV до шампионската титла през 1923 и 1928 г.
Хардер идва на гарата в изблик на благодарност към Халворсен за прекараното време заедно и за да му пожелае всичко най-хубаво. В този момент никой от двамата не подозира за
драматично различните коловози, по които ще поеме животът им.
На 34 г. в онзи момент, Халворсен се пенсионира от активния футбол, за да поеме длъжност в норвежката футболна асоциация. Съвсем скоро той ще изведе националния отбор на родината си до бронзовите медали на олимпийските игри в Берлин `36 - единственото отличие на скандинавската държава в международния футбол и до ден-днешен.
Само че неговото име се помни още по-добре с това, което се случва после. Когато Втората световна война поглъща Европа, Халворсен се бори срещу нацистките окупатори на Норвегия като член на Съпротивата, преди да бъде заловен и изпратен в концлагер.
Хардер е с 6 г. по-възрастен от Халворсен. Когато политическата и военната картина в Германия се променят, той се присъединява към SS. Онази част от Третия райх, към която всички изпитват страхопочитание. Оригинално създадена като звено за персонална защита на Адолф Хитлер, тя се разширява до бойна единица за елиминиране на политически и расови цели на нацисткото правителство.
Хардер се катери в йерархията и в един момент
става командир на един от концлагерите,
в които Халворсен после е изпратен.
Смята се, че двамата не са се виждали повече. По времето, когато Халворсен пристига в лагера Нойенгаме през април 1945 г., неговият бивш съотборник вече е разпределен другаде. Но условията, в които той страда, били създадени от ръцете на Хардер. А смъртта на Халворсен през януари 1955 г. е следствие от заболяването от тиф, прекарано в лагера.
Юрген Ковалевски днес е пенсиониран учител по история от Хамбург, който проучва живота на Асбьорн Халворсен заедно със своите ученици като част от двугодишен проект. Те посещават мемориала в концентрационния лагер, някогашните жилища на норвежеца в германския пристанищен град, както и футболния клуб в родното му място в Норвегия.
"Все още се борим да кръстим улица в Хамбург на негово име", казва Ковалевски.
Тези усилия обаче продължават да са безплодни - въпреки забележителната история на Халворсен, която заслужава да бъде по-добре позната.
---
На 18-годишна възраст Асбьорн Халворсен е капитан и вкарва гол за едноименния тим от родния си град Сарпсборг при победата с 4:1 над "Бран" (Берген) във финала за Купата на Норвегия. В тези аматьорски дни той също така работи и като корабен брокер.
През 1922 г. пред него се появява възможност да се премести на северното крайбрежие на Германия. Присъединява се към "Хамбургер" с мигновен успех - Халворсен донася на тима две национални титли и осем регионални в първенството на Севера.
В книгата "А-лагет" (б. р. - A-laget, в превод "А отборът") за най-великите личности в норвежкия футбол авторите твърдят, че Халворсен дори е
имал оферта да стане капитан на германския национален отбор,
ако се съгласи да си смени гражданството. Той обаче отказва.
За дълъг период от време обаче той е много по-популярен в Германия, отколкото в родината си. А защо решава да се качи на онзи влак, да се сбогува с Хардер и да напусне Германия през септември 1933-та, не е известно.
"Съмнявам се, че си е тръгнал заради политическата ситуация - казва учителят по история Ковалевски. - Нямаме доказателства той да се е противопоставял властта чак до 1940 г., когато отдавна е у дома в Норвегия."
Според статия в норвежкото футболно списание "Йосимар" Халворсен бил единственият играч, който държал ръцете си до тялото, докато съотборниците му изпълнявали традиционния нацистки поздрав преди бенефисния мач в негова чест, точно преди заминаването му.
Халворсен се връща в Германия три години по-късно като селекционер на националния отбор на Норвегия на олимпиадата в Берлин през 1936-а. На 1/4-финалите норвежците са аутсайдери срещу домакините, играещи на фона на пропаганда, тръбяща расово превъзходство.
След като Германия смазва Люксембург с 9:0 в предишния кръг, Хитлер, който има противоречиво мнение за футбола, е убеден от обкръжението си да присъства на мача. Само че очакваният нов германски разгром така и никога не се случва. Норвегия печели с 2:0, а
Фюрера си тръгва ядосан преди последния сигнал.
На 1/2-финалите норвежците губят от бъдещия олимпийски шампион Италия с 1:2 след продължения, но Халворсен получава похвали за анализа на мача и специалния подход към храненето на играчите, което е напредничаво за времето си.
Като треньор Халворсен е харизматичен и иновативен. На банкет по време на световното първенство във Франция през 1938 г. той изпълнява танц от популярния по онова време мюзикъл "Аз и моето момиче" (Me And My Girl, 1937) пред играчите и екипа си.
През април 1940 г. нацистите нахлуват в Норвегия, като окупаторите искат да вземат под свой контрол и местната футболна асоциация. Халворсен, който е не само селекционер на националния отбор, но също и президент на федерацията, написва протестно писмо.
Преди финала за Купата на Норвегия през онази година той опитва да попречи на нацистките командири да опънат знамена със свастики и да заемат ВИП местата на трибуната, обикновено отредени за кралското семейство, избягало в изгнание.
"Халворсен изиграва огромна роля в нелегалната спортна организация, която се превръща във важна съпротивителна група в Норвегия - разказва Ковалевски. - Те бойкотират нацистите и дори саботират малцината свои сънародници, които участват в организирани от тях спортни събития, като например нощем разсипват пясък по ледени пързалки."
Противопоставянето на
Халворсен срещу режима на Хитлер
обаче далеч надхвърля спорта.
През август 1942 г. нацистите претърсват малко мазе в Осло и разкриват тайна операция на съпротивата. В помещението е инсталирана печатарска машина, която произвежда Bulletinen и Whispering Times - вестници, разпространяващи информация от британски радио предавания сред потиснатото население.
Нацистите арестуват Халворсен незабавно. Той прекарва почти една година в норвежки затвор. "Гладен съм. И ме е страх, че ще ме депортират в Германия", пише Асбьорн в писмо до своя брат Олаф.
Страхът му е оправдан.
Когато е отведен, онези, които идват за него, следват нацистката тайна директива "Нощ и мъгла" (Nacht und Nebel) - операция, целяща да залавя членове на Съпротивата, без да оставя следа от тях. Халворсен е закаран в концлагера Нацвайлер близо до планината Вогези в анексираната източна част на Франция. Затворниците трябвало да работят в кариерата и в строителството на пътища, наред с други тежки физически задачи.
Според норвежкото списание "Йосимар" само 266 от 504 норвежки затворници в лагера оцелели. Високата смъртност се дължала на бруталността на надзирателите, недохранване и болести. Като бивш футболист Халворсен е добре познат на някои от стражите и получава по-специално отношение, което опитва да издейства и за най-близките си съкилийници.
През септември 1944 г. е преместен в Некарелц на юг от Франкфурт, където бивше училище е превърнато в концентрационен лагер. През януари 1945 г. той е преместен още веднъж в т. нар. болнично легло в лагер близо до Файхинген, още малко по на юг.
"Парадокс е това да се нарича болнично легло. Мръсно е и е пълно с въшки", пише затворникът от онова време Кристиан Отосен в своя дневник.
Той също така описва как Халворсен се превръща в неформален представител на обитателите и успешно им издейства повече храна. Други разкази на очевидци разкриват как Халворсен е бил измъчван, когато
отказва да удари друг затворник при заповед от охраната.
През април 1945 г. Халворсен за пореден път е пратен в друг лагер - Нойенгаме, в покрайнините на Хамбург, където някога е бил звезда. Само няколко месеца по-рано неговият стар съотборник Хардер е бил командващият офицер там.
Халворсен се бори с глад и болести. Страда от епидемичен тиф - заболяване, което се разпространява при контакт със заразени въшки. Условията в Нойенгаме на Хардер са толкова мизерни - ако не и повече, колкото онези, в които Халворсен е държан до този момент.
"Дори сравнено с условията в други лагери, тук е било мъчително", ще напише по-късно Върховната съюзническа комисия в обвинителния акт към отговорните за зверствата след краха на нацистка Германия.
В Нойенгаме умират поне 42 900 души, мнозина заради изтощение от тежкия труд и оскъдните дажби. Също така това е място на смъртоносни експерименти върху затворници, включително деца.
Ото Хардер е осъден на 15 г. затвор за военни престъпления, които е извършил като командир на лагера. Той прекарва само 4 г. зад решетките, преди да почине на 63 през март 1956-а.
YouTubeНе е ясно дали пътищата им с Халворсен са се пресекли отново след войната. Норвежецът е спасен от Червения кръст през април 1945-а, но в началото е твърде немощен и слаб дори да бъде транспортиран с автобус на хуманитарната организация.
В интервю за вестник "Афтенпостен" по-късно същата година той казва:
"Гладът е най-мъчителното нещо.
Изсмукването в стомаха е почти непоносимо и ние правехме най-невероятните неща, за да потиснем болката."
В края на май или началото на юни Халворсен най-сетне се завръща в Осло. По пътя той обещава безплатни билети за следващия мач на националния отбор на другите норвежки затворници, транспортирани заедно с него.
След войната Халворсен се завръща в спорта като генерален секретар на норвежката футболна асоциация. Сред множество нововъведения той установява нова система на първенството с по-добро преминаване между отделните дивизии.
Когато Норвегия играе в Германия по време на квалификациите за Мондиал `54, Халворсен пътува с отбора. И още веднъж съдбата го отвежда в Хамбург.
Германското спортно списание "Кикер" разказва за среща между Асбьорн Халворсен, треньора на ФРГ Сеп Хербергер и представителя на германския футболен съюз Георг Ксандри, на която тримата си стиснали ръцете, а репортерите заключили: "Всичко, което се е случило, е забравено." Политологът Артур Хайнрих обаче смята, че германското общество отчаяно иска да сложи край на дискусиите за нацистките ужаси и подобни статии вероятно илюстрират най-добре настроенията в онова време.
"Не бива да смесваме прошката със забравата - казва историкът Ковалевски. - Скоро след войната Халворсен мълчи по отношение на случилото се. Но той лично се ангажира да помогне на германски спортисти да участват на зимните олимпийски игри в Осло `52, срещу което много негови сънародници се противопоставят. Той казва, че спортистите не носят отговорност и не бива да бъдат наказвани. Това е знак на милост. Може би Халворсен е чувствал и връзка със страната, в която е живял 12 години."
Всъщност Халворсен постоянно си е спомнял за мъченията и малтретирането, на които е бил подложен. Той умира през януари 1955 г. по време на командировка от футболната асоциация, след като здравето му постоянно се влошава след тифа, прекаран в концлагерите.
"Времето в онези затвори го е съсипало и е довело до ранната му смърт - казва Ингвар Стеен, дългогодишен историк в "Сарпсборг", първия клуб на Халворсен. - Когато държах реч за Асбьорн Халворсен по случай 100-годишнината на нашия отбор, усетих, че малцина знаят неговото име. Надявам се това да се промени, защото той заслужава безмерно уважение и признание."
