В обикновен съботен следобед Чипровци изглежда изоставено от жителите си. В единия от общо два ресторанта току-що е приключило семейно тържество и сервитьорът пуска на воля три цветни балона, останали от гостите. Те и отвесният черен Балкан, който подпира градчето от едната страна, са единственото забележимо присъствие в протяжния ден. Но това впечатление е само на пръв поглед.
Жителите не само са там, но ако им дадете два дни, ще си станете особено близки и книгите за градчето и голямата му слава - килимите, ще ви се сторят като семейни албуми. Ето я на едната снимка сервитьорката от единия ресторант в тийнейджърска възраст, ето го и собственика му в носия, а също и сервитьора от другия ресторант, който пък ужасно прилича на уредника в музея и няма как да е иначе, защото двамата са братя, но и защото Чипровци е малко и всички са поне по веднъж свързани.
Градчето не е за хора, търсещи усещания наготово, макар че шепата му къщи за гости са
чисти и спретнати, без да гонят високи цени,
а двата ресторанта имат потенциал да ви държат на трапезата разточително дълго. Казват, че тук все още се отглеждат истинските дребни и тънкокори чушки за пълнене с боб, които вече трудно могат да бъдат открити другаде сред хегемонията на безвкусните франкенщайни. Сортът ревниво се пази и трудно ще измъкнете дори няколко семенца от техните горди притежатели, колкото и да се усуквате.
Животът тук тече постарому прост. Няма усложнения - менюто за обяд в едната кръчма е шкембе, топчета, боб яхния. В другата - джуркана коприва, зелена салата. В къщата за гости питат като свои какво ще закусвате и какво ще вечеряте, и ще ви сготвят като при баба. Естествено, не бива нищо да се подминава - нито "чипровското пържено" (родственик на миш-маша), нито домашните картофки, нито цеденото мляко със сладко от истински боровинки, което тук съвсем не е клише.
В Чипровци липсват претенциозни начинания като винени турове, но ако решите да уважите всички налични места за хранене, ще получите точно това, защото всеки стопанин държи да опитате личното му производство с грозде от лозята край града. Обикновено човек идва дотук най-вече заради знаменитите чипровски килими, но колкото и те да са красиви, пътят до този край на Северозападна България (и досами границата със Сърбия) си струва дори само заради чипровската къпана баница.
За да се разбере що за шедьовър е чипровската баница, човек
трябва да научи поне една непозната дума -
обге. Обге са чипровски кори, които се правят от брашно, вода, сол и малко оцет и след разточване се сушат. Ако останете за делничен ден, ще видите как ги разнасят насам-натам, стройно наредени във високи чували. Понеже корите са сухи, за баницата трябва да бъдат окъпани, та оттам и чипровска "къпана" баница.
Уви, това удоволствие изисква от чревоугодника известно търпение и подготовка - къпаната баница се поръчва предварително за следващия ден, но пък ако той се случи дъждовен, то комбинацията между сивия ден навън и зачервената баница под сухата стряха ще ви сгрява за седмици напред.
Но все пак да затворим кулинарната страница, защото славата на Чипровци е в килимите. Модерните времена не са били ласкави към този занаят. Кооперацията съществува само на снимка, а като изключим едно миниатюрно магазинче в центъра, другите изглеждат с
непокътнати от години паяжини
по дебелите катинари. Но погледнете внимателно вратата - със сигурност някъде има окачена избеляла бележка с телефонен номер. И тя изглежда безнадеждно остаряла, но всъщност отсреща се обажда глас, който даже не е в следобедна дрямка.
Ако човек остане поне ден в Чипровци, скоро ще се научи в плътната тишина, смущавана само от капчука по дървата за огрев, да различава глухото "туп-туп" на тупицата. Тупицата е гребен с няколко железни зъба, с който се "вчесва" вътъкът, за да стане килимът стегнат и здрав. Преходът е върнал килимарството вероятно точно там, откъдето е тръгнало - по домовете на хората. Десетина семейства все още поддържат занаята в градчето, като на становете стоят възрастните, а младите са на другия край на този поминък - продажбите.
Може, разбира се, да влезете в някой столичен шоурум и да си излезете с готов килим и преживяването пак ще бъде радостно, защото човек има ли килим, значи има и дом. Но времето спира по един особено чудесен начин, когато седнете в нозете на становете в Чипровци и се оставите да се изгубите из класьорите с пролетни и есенни лози, канатици, пиротчанки,
маказ, камулка, каракачка
и всички останали символи, които населяват света на чипровския килим.
Килимите заемат почетно място и в местния музей. Най-старият е от XVIII век и е цяло чудо, че столетията не са успели да го разплетат. В него ще откриете деликатното синьо, което се добива от сърпица и което Марсилия превръща в "синьо злато". Тук са и шепа свидетелства за славното минало на чипровския килим - реклама на магазина на Коста Велков в София на "11 Rue Lege", поръчки от 80-те на "Разноизнос" за износ към Кувейт, Япония и т.н.
Килимарството всъщност не е най-ранният поминък на Чипровци. Тук е бил един от най-големите златодобивни райони на Балканите. Първите заселници по този край били от тракийското племе трибали. Славяните дошли през втората половина на V век, а през XIII век вятърът довял саксонски рудари, които донесли със себе си католицизма. Заради богатите рудници районът бил важен и по времето на Римската империя, и по времето на Османската. През XV-XVII век градът и околните миньорски селища се ползвали с редица привилегии благодарение на рудодобива. Златарството достига връх и славата на чипровските чаши и други ювелирни предмети тръгва към Централна Европа.
През XVII век рударството в Османската империя изживява криза, която помита и рудниците в Чипровци. От 12-те самокова, работещи там, към 1662 г. остава само един, а днес не се помни даже къде са били минните галерии. Но големите преселения след Чипровското въстание (1688 г.) донасят от Пирот килимарството, което в следващите векове се превръща в единствен поминък в района.
Самото въстание заслужава отделна история, защото е едно от най-големите в летописа на освободителните ни мъки. Основният двигател в него са знатните католици на Чипровци и околните села, а факторът - настъпващата към Балканите хабсбургска армия, която в същата 1688 г. достига Дунав при Белград и Железни врата. Водачи на бунта са Георги Пеячевич и Богдан Маринов, а по-късно към техните чети се присъединяват и още формирования от района.
Въпреки че във въстанието се вдигат 20 000 души, то е жестоко смазано, а Чипровци - унищожен. След трагичния край стотици жители са отвлечени, хиляди напускат пределите на родината. Тук са корените на някои от известните ни диаспори - напр. на банатските българи. Част от отвлечените са откупени от близките си и от пловдивски католици, през чиито села минавали керваните. Много от бежанците се завръщат. И все пак Чипровци не успява да си върне едновремешния разцвет.
От
католическото минало на Чипровци са останали руините
на катедралата "Санкта Мария" (XIV-XVII век). В съседство е малката православна черква "Св. Възнесение Господне", която се оживява трогателно на празник. Тук няма голяма тържественост и църковен хор, но искрящите цветове на стенописите и иконите (повечето сравнително "млади", изографисани от Данаил Щиплията през 1869 г.), благият отец и пеенето на възрастните жени стоплят много сърцето. А някой черпи и с лимонови резанки.
На Лазаровден тук вече са цъфнали люляците. Казват, че температурата е с 2 градуса по-ниска от тази в Монтана, поради което чипровските ябълки цъфтят 2 седмици след монтанските. На фона на черния Балкан обаче пролетта в Чипровци е царство на лалетата - по това време обикновено си правят компания със срамежливи марулки в тесните дворчета.
Ако не вали, оттук започват много и приятни маршрути в планината. Районът е пълен с манастири, само следете за отбивките по пътя - Чипровски, Лопушански, Клисурски. Варианти са още Чипровският водопад и каменният кръст на Гушовския манастир. Но стига и само да хванете някой от черните пътища около градчето - ще ви изведат в лозята и овощните градини, но най-голямата награда няма да бъдат чудните гледки назад към сгушените махали, а да се заговорите с някой местен, който да ви каже: "Аз теб те познавам".
Една по-различна история
Чипровската книжовна школа се заражда през XVI век. Нейните върхове са първата българска печатна книга "Абагар" на Филип Станиславов, отпечатана през 1651 г. в Рим, и първата история на България, написана на латински от Петър Богдан през 1667 г. - около век преди Паисиевата.
Текстът на историята остава неизвестен до 1979 г., когато във Ватикана са намерени 9 страници препис от нея. През 2017 г. в университетската библиотека на Модена проф. Лилия Илиева открива целия авторов ръкопис на книгата и през 2020 г. тя е издадена от университетското издателство "Св. Климент Охридски" с превод на български и коментари.
