Кой е Робърт Цимерман? Биографичните данни по Уикипедия: роден в Дулут, Минесота, по едната линия евреи от Одеса, по другата - от Литва, израснал на село и внезапно превзел фолкрок сцената в САЩ на 20-годишна възраст. Днес е на 83, написал е някои от най-важните и влиятелни песни на XX век, има 40 студийни албума, Нобелова награда и през март отново тръгва на концерти от своето започнало през 1988 г. "Безкрайно турне"...
Вероятно го познавате под псевдонима Боб Дилън. Вероятно не сте харесали единствения му концерт в София през 2010 г., вероятно сте се чудили защо певец печели Нобеловата награда за литература - през 2016-а. Това не отменя фактите: Дилън е бунтар, гений, епоха. "Да му дадат Нобел е като да удостоят Еверест с медал, че е най-високият връх", така един от неговите съвременници, поетът с китара Ленард Коен, окачестви така оспорваното награждаване.
За Дилън се пишат книги, провеждат се университетски курсове. От документалния No Direction Home на Мартин Скорсезе до "Няма ме" на Тод Хейнс, в който певецът е изигран от шестима актьори (включително Кейт Бланшет), киното също се опитва да проумее неговия образ, да влезе между редовете на могъщата му, социално ангажирана поезия, зад които прозират и контракултурата на 60-те, и борбата за права на цветнокожите, и ядрената угроза на Карибската криза. Защото и Нобеловият комитет е прав, Дилън е ненадминат поет, който също така композира; носовото му мрънкане може да се нарече пеене не без известно преувеличение.
Но Тимъти Шаламе си пее, и как още! Дали ще подрънква Blowin' in the Wind в квартирата по гащи, или ще изпълнява A Hard Rain's a-Gonna Fall пред хиляди, 29-годишният актьор влиза смело в обувките на Дилън и нито за миг не се усъмняваме, че му стискат. "Дюн" го произведе в чин суперзвезда; в една и съща година с "Дюн: Част втора" талантливият млад актьор захвърля кралските атрибути на Пол Атреидски и надява къдриците, черните очила, киселото изражение и изгърбената походка на Боб Дилън. Двамата не си приличат физически; но превъплъщението му е истинска радост за окото. Шаламе е хипнотизиращ и кариерата му е далече от своя връх или, не дай боже, край.
Джеймс Манголд ("Копланд", "Луди години, "Пълно ускорение") се връща към доходоносната сфера на музикалните биографии 20 години след знаменития "Да преминеш границата", посветен на Джони Кеш и любимата му Джун Картър. И затова не е никак случайно, че Джони Кеш - макар и не изигран от Хоакин Финикс сега, разбира се - присъства в ключов епизод от "Напълно непознат", като намигване и "топла връзка" с предишния филм на режисьора.
Разбира се, музикалната биография е толкова изтъркан от употреба жанр, че много неща могат да се объркат. Някои от тях са се объркали и в "Напълно непознат": филм, който за разлика от други няма амбицията да обхване цялото творческо дълголетие на своя герой, а се спира само на пет - но какви! - години от живота и творчеството му: в Ню Йорк от 1961 до 1965 г. Сценарият стъпва върху книгата на Илайджа Уолд Dylan Goes Electric! Newport, Seeger, Dylan and the Night That Split the Sixties. Сюжетът спира преди сватбата му със Сара Лаундс и мотоциклетната катастрофа от 1966 г., която го приковава за седем години в дома му в Уудсток, далеч от турнетата и крещящите от обожание фенове.
Манголд избира да играе на сигурно, като разчита песните на Дилън да говорят по-ярко за него, отколкото образите. Този отказ от риск е малко скучен подход, но вероятно неизбежен, когато прототипът ти е още жив. А опитният режисьор навярно е наясно, че няма как да постигне блясъка на стиховете му и се поставя в тяхна обслужваща роля. След "Напълно непознат" Боб Дилън, пословично затворен относно личния си живот, остава напълно непознат за зрителя (заглавието на филма е цитат от шлагера му Like A Rolling Stone). Тези, които са очаквали някакво откровение относно бога на популярната музика, няма да го получат. И все пак във филма има идейни лафчета: запитан на подбив дали е бог, Тимъти, тоест Дилън, отвръща: "Колко пъти да ви казвам? Да."
Шаламе е млад, хубав, отличен актьор, добър певец. И да му дадат "Оскар", няма да е незаслужено. Всички останали на екрана са по-скоро миманс, дори Едуард Нортън като Пийт Сигър, човекът, който подава ръка на детето чудо в зората на неговата кариера. Моника Барбаро (Джоан Баез) е чудно красива и пее прилично, но номинация? Вероятно по инерция. Ел Фанинг трябва да е Суз Ротоло, момичето от корицата на албума The Freewheelin' Bob Dylan, но тук тя се казва Силви Русо и персонажът е само маркиран, между сцена от филма с Бет Дейвис Now Voyager (1942) и нейното повторение в живота.
Какво още да ви кажа за филма? Компетентна и уважителна работа. Музикалните изпълнения са безчет, безупречно озвучени и хореографирани. Всичко му е на място - възстановката на Гринуич Вилидж отпреди шест десетилетия, хотел "Челси", фестивалът в Нюпорт, прическите, дрехите, шейсетарският вайб. Академията обича такива филми, затова и номинациите са цели осем. Само сърцето го няма. Когато разказваш за музикант, който е променил света, бива да си малко по-смел. Но може би не само в музиката ни липсват поети пророци днес, може би са кът и в киното, в света ни изобщо.
YouTube
